Теодор Руменов се изчерви до корените на косата си, изпусна тежка въздишка през зъби и почти изхвърча към коридора. След миг входната врата изтрещя. Беше тръгнал да утешава майка си.
Галина Александрова затвори очи за няколко секунди. Ден след ден усещането ставаше все по-ясно: между тях вече не просто се беше появило напрежение, а истинска пукнатина. Съпругът ѝ не желаеше да поеме дори най-елементарна отговорност и при всеки конфликт се скриваше зад майчиния авторитет, сякаш още беше момче.
В понеделник, през обедната си почивка, Галина се отби при адвокат. Сериозна жена с тънки очила прегледа внимателно документите за жилището, като от време на време си водеше кратки бележки.
— Апартаментът е наследен от баба ви година преди брака — каза тя накрая и кимна уверено. — Тук няма спорен момент. Съпругът ви няма никакви права върху този имот.
Галина подписа още няколко допълнителни документа, в които бяха описани личните ѝ средства, вложени в последния ремонт. Хартията не можеше да реши всичко, но поне ѝ върна усещането, че има твърда почва под краката си.
До сряда напрежението у дома като че ли леко спадна. Теодор Руменов се държеше кротко, говореше по-тихо от обикновено и дори на връщане от работа беше купил любимия ѝ зелен чай. Галина реши, че може би си струва да направи крачка към помирение.
— Теодор, какво ще кажеш в петък да си направим една нормална вечеря? — предложи тя вечерта. — Ще мина през фермерския пазар. Ще взема хубаво пуешко филе, прясна аспержа, ще приготвим лек сос. Само двамата. Без гости.
Очите му веднага светнаха.
— Чудесно звучи! — усмихна се той. — Аз ще взема сирене и плодове.
В четвъртък Галина остави на пазара солидна сума. В хладилника подреди тежкото парче прясно пуешко филе, хрупкавата аспержа и ароматните зелени подправки. Още тогава си представяше спокойната вечер — без спорове, без намеци, без чуждо присъствие в кухнята ѝ.
Но в петък работният ден се обърка напълно. Пациентка с остра реакция я задържа с цели два часа. Когато Галина най-после спря пред блока си, вече минаваше седем.
Качи се на етажа уморена, с една-единствена мисъл — да извади месото, да пусне душа и за малко да си поеме въздух.
Само че щом открехна входната врата, в лицето я удари тежка, мазна миризма на запечена купешка майонеза.
Галина застина на прага. В антрето стояха ботушите на свекърва ѝ. От кухнята се чуваше познатият ѝ глас.
— О, Галинче! — проточи Йорданка Велизарова, щом снаха ѝ се появи на вратата. — Ние вече те чакаме отдавна.
Свекървата се беше настанила до фурната като пълновластна домакиня. Върху масата се мъдреше огромна алуминиева тава.
Галина огледа кухнята. По плота бяха разхвърляни жилавите изрезки от скъпата аспержа, омешани с люспи от лук и други отпадъци.
А в тавата лежеше нещо безформено, удавено в бял сос и покрито с дебела кора от евтино настъргано сирене.
— Реших да мина да видя Теодорчо — забърбори Йорданка Велизарова. — Отварям хладилника и гледам, месце сте купили. А тази ваша аспержа… то си е направо трева. Нарязах я на ситно, сложих картофи, повече лучец, месото отгоре и всичко под хубава сиренена коричка.
Някъде вътре в Галина последната нишка търпение се скъса без звук.
Тя гледаше съсипаното пуешко, което стомахът ѝ изобщо нямаше да понесе, после погледна доволното лице на Теодор Руменов, който вече посягаше с вилица към порцията си.
— Помолих ви да не пипате храната ми — каза Галина толкова тихо, че съпругът ѝ неволно спря да дъвче.
— Е, стига де — махна с ръка свекървата и сложи огромна порция в чинията на сина си. — Какво значение има кой го е сготвил? Важното е да е питателно. Ти идваш уморена от работа, а вечерята е готова. Сядай и яж.
После тръшна пред нея чиния с мазно, разпадащо се парче.
— Между другото — добави Йорданка Велизарова и седна насреща, като събра пръстите си пред гърдите. — Аз тук си направих една сметка. Не е лесно да идвам при вас от другия край на града. Продуктите поскъпнаха, понякога и аз купувам по нещо от себе си. А и стоенето до печката си е труд.
Галина бавно вдигна поглед към нея.
— Какъв труд?
— Готварски, мила моя — отвърна жената със снизходителна усмивка. — Колко оставяте по заведенията? А аз ви правя домашна храна. Мисля, че петстотин лева на месец ще бъде напълно честно заплащане. Ще ми ги превеждаш по картата, а аз два пъти седмично ще ви оставям пълни тенджери. Само печелите от това.
В кухнята за миг остана да се чува единствено вятърът отвън.
Галина Александрова погледна съпруга си. Теодор Руменов дъвчеше с престорено старание.
