Оставих натъпканата чанта в антрето, точно до входната врата.
Пламен Орлов се показа от спалнята бодър, отпочинал и видимо доволен от себе си. Усмивката му обаче застина, щом погледът му падна върху багажа.
— Какво е това? Да не се местим? Или си решила да даряваш вещи за благотворителност? — опита се да се пошегува, но гласът му прозвуча фалшиво.
— Представлението приключи — казах съвсем спокойно. — В моя апартамент повече няма място нито за теб, нито за майка ти. Вземай си чантата и върви да си строиш родовото гнездо другаде.
Лицето му се издължи. За миг дори изигра учудване — толкова пресилено, че почти ми стана смешно.
— Ти какви ги говориш? Каква майка, какви вещи? Ние сме семейство! Заради пълномощното ли се засегна? Та това е чиста формалност!
— Семейство, в което жилището трябва да се купи на името на мама, а съпругата да остане с гола пета точка? — повторих дословно чутото през нощта. — И каква сделка щяхме да оформяме, а?
Добродушната маска падна от лицето му мигновено. Очите му потъмняха.
— Значи така! Ти си алчна собственичка! — изкрещя той и направи крачка към мен. — На кого си притрябвала с тия твои квадрати?
— Докато сме женени, половината пак ми се полага! Аз също съм давал пари за ремонт тук!
— Семейният кодекс на Република България, член 36 — отвърнах с ледено равен тон. — Имуществото, което е принадлежало на единия съпруг преди брака, си остава негова лична собственост.
После посочих към коридора.
— А твоят велик „ремонт“ се изчерпа с една завинтена етажерка в банята. Така че единственото право, което си придобил в този дом, е да изнесеш собствения си боклук. И то веднага.
Точно тогава звънецът иззвъня кратко. Пламен Орлов подскочи и се обърна като притиснат в ъгъла звяр.
— Това е ключарят — обясних, докато отключвах. — Дойде да смени бравите. Така че към изхода, Пламене. Общото ти пълномощно вече е анулирано.
Майсторът влезе с куфарче с инструменти и делово се огледа. Пламен Орлов явно прецени, че при свидетел не му е изгодно да разиграва нова сцена. А и грандиозният му план се беше срутил шумно пред очите му. Грабна карираната чанта с такава ярост, сякаш тя беше виновна за провала му.
На тръгване се опита да изръмжи някаква заплаха, но думите му се заплетоха. Вместо внушителен финал, се спъна нелепо в прага и буквално изхвърча на стълбищната площадка.
Вратата се затвори след него с плътен звук. След миг бормашината на майстора прониза тишината.
А аз стоях в антрето и се усмихвах. Бившият ми съпруг наистина беше повярвал, че може да ме оскубе до последното перо и да ме превърне в удобна, послушна кокошка. Само че мъже като него забравят едно просто правило: ако достатъчно дълго се опитваш да пречупиш крилете на една жена, тя невинаги пада. Понякога просто взема здрава метла и измитa живота си от боклука до блясък.
