— Няма да позволя да ме изхвърлите от мястото, което три години наричах свой дом — каза тя твърдо. — От жилище, в което съм вложила не само пари, но и труд, време и душа.
Борис Любомиров вдигна поглед от документите. Лицето му вече не изразяваше объркване, а нарастващо недоумение.
— Чакайте малко… Гергана, мамо, това вярно ли е? Наистина ли сте го планирали?
Ива Александрова се засмя нервно, но смехът ѝ прозвуча фалшиво.
— Борисе, моля те, какви глупости! Ние просто си говорехме…
— За какво точно си говорехте? — прекъсна я Елена. — Може би за това как да измамите собствения си син?
— Не смей да говориш така на майка ми! — избухна Гергана Асенова.
— А ти не смей да кроиш планове как да ме изкараш от дома ми! — гласът на Елена също се повиши.
— Стига! — Борис удари с длан по масата и всички замлъкнаха. — Гергана, истина ли е?
Сестра му стисна устни. За миг изглеждаше така, сякаш търси най-удобното оправдание.
— Ние само искахме да защитим твоите интереси — промълви тя. — Никой не знае какво може да стане утре…
— Какво значи „какво може да стане“? — лицето на Борис пламна от гняв. — Аз съм с Елена от три години! Заедно ремонтирахме апартамента, заедно избирахме мебелите, заедно плащахме всичко!
— Сине, жилището все пак беше на баба ти — намеси се Ива Александрова. — Тя го остави на теб, не на вас двамата.
— И какво от това? — Борис рязко се изправи. — Това дава ли ви право зад гърба ми да решавате какво ще се случва с моя имот и с моя брак?
Данаил Живков, който досега мълчаливо наблюдаваше сцената, поклати глава с тежка въздишка.
— Ива, Гергана… какво сте си въобразили? Момчето е право. Постъпили сте грозно.
— Татко, ти изобщо не разбираш! — Гергана нервно плесна с ръце. — А ако се разведат? Тя ще вземе половината жилище!
Борис се обърна бавно към сестра си. Гласът му стана тих, но в него имаше нещо много по-страшно от вик.
— Значи вече си подготвяла развода ни?
Гергана отвори уста, но не каза нищо. Думите заседнаха в гърлото ѝ. В стаята се спусна тежка, задушаваща тишина.
Елена прибра документите обратно в папката, внимателно, сякаш всяко движение ѝ помагаше да запази самообладание.
— Знаете ли какво? Аз вече предприех необходимото. Подадено е заявление за определяне на моя дял в апартамента като имущество, придобито и подобрено с общи средства. Като се отчетат вложенията ми, делът ми е най-малко трийсет процента. Ако сте искали война — добре. Готова съм. Но от онова, което ми принадлежи, няма да се откажа.
— Елена… — Борис прокара ръка през лицето си и разтри слепоочията си. — Защо не ми каза веднага?
Тя се усмихна горчиво.
— Щеше ли да ми повярваш? Ти винаги повтаряше, че Гергана никога не би те излъгала.
Борис погледна майка си и сестра си така, сякаш ги виждаше за първи път.
— Моля ви, тръгнете си — каза той ниско. — И двете. Веднага.
— Борисе! — възмути се Ива Александрова.
— Казах да си вървите! — повтори той по-силно. — Трябва да говоря със съпругата си.
Гергана грабна чантата си от стола и изхвърча от апартамента, без да се обърне. Ива Александрова се изправи бавно, хвърли към снаха си леден, изпълнен с омраза поглед, после тръгна след дъщеря си. На прага Данаил Живков се спря.
— Прости ми, синко — каза той тихо. — Не знаех докъде са стигнали.
Когато вратата най-сетне се затвори и жилището потъна в тишина, Борис седна срещу Елена. Изглеждаше уморен, смазан и виновен.
— Прости ми… Не вярвах, че са способни на такова нещо.
— А аз не вярвах, че ще ми се наложи да се защитавам от твоето семейство — отвърна тя тихо.
Месец по-късно всичко беше оформено официално. Елена Филипова стана съсобственик на апартамента. Нейният дял беше четирийсет процента — Борис сам настоя той да бъде по-голям от предложеното от адвоката.
Гергана повече не прекрачи прага им. Понякога звънеше на брат си, но за Елена не питаше никога. Ива Александрова се държеше учтиво при срещи, ала студът в гласа ѝ не можеше да се скрие. Семейните вечери вече минаваха напрегнато, с премерени фрази и дълги паузи.
Една вечер Борис прегърна жена си през раменете и я задържа близо до себе си.
— Знаеш ли — прошепна той, — радвам се, че се оказа по-силна и по-разумна от тях. И че не им позволи да те изиграят.
Елена се усмихна леко.
— Просто разбрах, че ако аз не се боря за себе си, никой друг няма да го направи. Дори ти.
— Това няма да се повтори — каза Борис и я целуна по челото. — Обещавам.
Тя кимна. Вече не се страхуваше, че може да остане без покрив над главата си. И знаеше съвсем ясно едно: никога повече нямаше да позволи някой да решава съдбата ѝ зад гърба ѝ. Нито свекърва ѝ. Нито зълва ѝ. Дори съпругът ѝ. От този момент нататък — само тя самата.
