вероятно наистина беше изгубил почва под краката си. А може би вече търсеше номера на младата си съпруга, за да я помоли за нещо, което за пръв път не се свеждаше до обичайното: „Избери къде да отидем през уикенда“.
Диана сложи чайника на котлона. После си наля чай, извади от шкафа бисквитите — точно онези, които обичаше най-много — и се настани на перваза до фикуса.
Водата засвири. Навън мокър пролетен сняг се сипеше върху мръсния асфалт, а по радиото съобщаваха, че утре температурите щели да се вдигнат.
Мислите ѝ се въртяха около това колко нелогично са устроени хората. Осем години за Васил тя беше нещо като приставка към собствения му живот. Функция „съпруга“: да сготви, да изчисти, да се грижи за майка му, да подрежда семейните разходи и безропотно да приема всичко. И щом една-единствена функция отказа да работи, цялата му подредена система започна да се разпада. Той не се обаждаше, защото му липсва. Нито защото е осъзнал каква грешка е направил. Просто автоматичното плащане беше спряло.
Диана изпи чая си докрай и взе телефона. Отвори групата за подкрепа на разведени жени, в която я беше добавила приятелката ѝ Десислава. Написа само: „Днес казах на бившия си мъж, че майка му е негова отговорност. За първи път от много години. Чувствам се така, сякаш най-после съм свалила корсет, с който съм спала през цялото време.“
Отговорите заваляха почти веднага. „Браво!“, „Ето това се казва лични граници!“, „Завиждам ти за смелостта“, „А аз още превеждам на моя бивш пари за котката му, срам ме е да си призная.“
Този път Диана се усмихна истински. Погали листата на фикуса и си обеща още утре да му купи по-хубава саксия и тор.
Телефонът отново завибрира. Васил. Тя прекъсна разговора, без дори да погледне екрана. Последва второ позвъняване — и него отхвърли. После трето — също.
След минута пристигна съобщение: „Диана, нали разбираш, че сам няма как да се справя с всичко това. Аз съм на работа. Ти винаги се оправяше с нея по-добре. Хайде да идваш в събота, а аз ще ти превеждам пари? Кажи колко искаш.“
Тя го прочете три пъти. Представи си как пак се качва в онзи леден автобус, как мъкне тежките торби, как търка чужди прозорци и слуша, че „можело да се постарае повече“. Представи си как Васил ѝ превежда някаква сума и решава, че така е купил обратно цялата ѝ свобода.
Отговори му с една-единствена дума: „Не.“
След това блокира номера.
Вечерта ѝ се обади собствената ѝ майка. Тя живееше на осемстотин километра от Диана.
