Не я беше виждала цели две години — все се намираше причина. Първо „свекървата има нужда от грижи“, после „Васил не обича да отсъствам задълго“. Майка ѝ попита само как е. И тогава Диана, за пръв път от месец насам, се разплака истински. Разказа ѝ всичко — без да спестява, без да украсява.
— Ела си, момичето ми — каза майка ѝ тихо. — Ще останеш колкото трябва. Диванът се разтяга, чай винаги има.
— Ами ако е за дълго? — изхлипа Диана.
— Тогава ще е за дълго.
Тези думи я удариха право в сърцето. Сякаш за първи път някой не ѝ казваше „длъжна си“, а „ела“. Не я питаше „как можа да се стигне дотук“, а просто ѝ даваше място, където да диша.
Още същата вечер купи билет за влака. На следващия ден мина през офиса и прибра малкото си неща — кутия с тефтери, любимата чаша и папка с неплатени сметки. Не всички бяха на свекърва ѝ. Някои бяха останали от общия ѝ живот с Васил. Реши, че ще мисли за тях по-късно. Не сега.
Влакът тръгваше в седем сутринта. Диана сложи фикуса в голяма торба, преметна през рамо същата пътна чанта, с която преди десет години беше пристигнала в този град — млада, влюбена и убедена, че семейството е нещо, което трае завинаги.
На перона щипеше студ. Поне сняг не валеше.
Тя седна до прозореца, извади слушалките и пусна песен, която не беше слушала от студентските си години. И за първи път усети как тежкият камък под ребрата ѝ започва бавно, съвсем бавно да се рони на прах.
Три дни по-късно ѝ звънна Живка Валентинова, бившата ѝ свекърва. Номерът беше непознат.
— Дианче — гласът на възрастната жена трепереше, — Васил каза, че вече не сте заедно. Вярно ли е? А кой ще ми носи лекарствата сега? И прозорците… ти винаги ги миеше…
Диана затвори очи. Поемe въздух. После го изпусна бавно.
— Живка Валентинова — отвърна меко, с онази кротост, която някога всички използваха срещу нея, — синът ви се казва Васил. И вече има млада съпруга. Обадете се на нея.
След това прекъсна разговора.
В купето влезе кондукторката и поиска билета. Диана ѝ го подаде. Жената погледна фикуса и се усмихна:
— Хубаво цвете имате. Само че му трябва по-голяма саксия. И вода — по малко, но редовно.
— Знам — кимна Диана. — Сега вече знам.
Влакът потегли. Градът отвън започна да се отдръпва назад — сивите блокове, търговските центрове, спирките, по които беше чакала в студ и умора. Там оставаха чужди сметки, чужди прозорци, чужда майка, чужд съпруг и един чужд живот, който тя прекалено дълго беше смятала за свой.
А пред нея имаше разтегателен диван, майчин чай и правото да мие само собствените си прозорци. Или изобщо да не ги мие.
