– Но дали ви е известно, че управителят на това дружество, гражданинът Веселин Данаилов, в момента дава обяснения по проверка за изпиране на пари?
Александър Любомиров сякаш се задави с въздуха, който беше поел. Благой Данаилов не помръдна. Само пръстите му се стегнаха по-силно около химикалката.
– Цветелина, говориш пълни глупости – изхриптя Александър. – Какво изпиране? Това е нормален бизнес заем.
– Нормалните заеми не минават през фирми бушони, регистрирани преди три месеца от жена, която е обявена за национално издирване по дело в друг район – отвърна Цветелина и извади от папката архивната справка, която пазеше именно за този момент. – Габриела Софийскиа, вашата вдъхновителка, преди три години е приложила почти същата схема в Пазарджик. А Благой Данаилов тогава е бил неин адвокат. Странно съвпадение, нали?
В кабинета се спусна тежко, задушаващо мълчание. Александър бавно извърна глава към юриста си. Благой гледаше право напред, без да мига, а лицето му беше застинало като восъчна маска.
– Александре, тя лъже – каза той тихо, но в гласа му имаше студена твърдост. – Подписвайте. Това е блъф. Тя няма никакви правомощия.
– Аз наистина нямам – съгласи се Цветелина и кимна към Радослав Велизаров. – Но подполковникът от отдела за икономически престъпления има. Радославе, покажи разпореждането за изземване на документите по сделката.
Александър впери поглед в Радослав, който стоеше до вратата, и в очите му започна да проблясва ужасното разбиране. Не беше глупак. Беше самовлюбен играч, убеден, че винаги държи по-силната карта. Само че този път беше надценил себе си. Първо погледна Цветелина, после Албена, която седеше безмълвно и стискаше облегалките на креслото така, сякаш от тях зависеше животът ѝ.
– Ти… ти си знаела всичко? – прошепна дрезгаво той, обръщайки се към Цветелина.
– Аз видях престъпна схема там, където ти си въобразяваше „ново начало“ – отсече тя. – Искаше да изхвърлиш жена си на улицата с дребни стотинки, Александре. Член 159, част четвърта. Действие на група лица след предварителна договорка.
Точно тогава вратата на кабинета се отвори с трясък. Вътре нахлу Габриела Софийскиа, с лице, изкривено от ярост.
– Александре, какво става, по дяволите?! Защо тук има полиция? Тръгваме веднага! – Тя сграбчи ръкава му, но той рязко отдръпна ръката си, сякаш го беше докоснала отровна змия.
– Тя е с трийсет години по-млада! – повтори Цветелина неговите думи от предния ден, но сега те прозвучаха като присъда. – Само че не е по-млада заради теб, Александре. По-млада е, за да бяга по-бързо, когато теб те притиснат до стената.
Александър се отпусна тежко на стола. По челото му избиха едри капки пот. Цялата му арогантност, скъпият аромат на парфюма, самоувереността на човек, който се мисли за недосегаем – всичко се стопи за секунди. Остана само един изплашен мъж, който внезапно осъзна, че не е ловецът в тази история. Той беше стръвта.
Благой Данаилов пръв разбра, че партията е приключила. Без да каже нищо, остави ръцете си върху масата. Габриела се дръпна към ъгъла; дръзката ѝ прическа вече не изглеждаше модерна и предизвикателна. Приличаше на притиснато в капан животно.
А Александър… Александър не откъсваше очи от Албена.
В погледа му нямаше разкаяние. Нямаше болка заради предателството, което беше извършил. Имаше само първичен, животински страх от бъдеще, в което няма сметки, острови и Габриела. Има сиви стени, разпити и документи, които вече не можеш да подпишеш в своя полза.
В този момент той разбра, че неговият „свободен изход“ се е затворил завинаги още когато беше решил, че трийсет години вярност могат да бъдат изхвърлени като ненужен боклук.
Цветелина стоеше на стъпалата пред нотариалната кантора и поемаше прашния градски въздух. Видя как Албена се качва в колата – тиха, все още смазана от случилото се, но вече защитена поне юридически.
Цветелина отлично знаеше, че пред приятелката ѝ предстоят дълги месеци съдебни битки. За всеки лев. За всяка акция от общото им предприятие. За всяко нещо, което Александър беше опитал да измъкне под прикритието на „разумна договорка“. Но най-трудният възел вече беше развързан.
Тя сведе очи към ръцете си и забеляза, че леко треперят. Професионалната закалка не можеше напълно да я предпази от отвращението, което предизвикваше човешката низост. Цветелина разбираше, че Александър никога не е обичал истински Албена. Обичал е удобството. Топлия дом. Подредения живот. Жената, която стои до него, докато той гради, печели и се самозабравя.
А когато това удобство беше остаряло в очите му, той бе решил да го смени с по-нова версия. Само не беше забелязал, че към новия модел в комплект вървят белезници.
Светът не стана по-чист само защото тя беше спряла един самозабравил се бизнесмен и двама измамници. Но когато колата потегли и сградата на кантората започна да се смалява в огледалото за обратно виждане, Цветелина усети студено, ясно удовлетворение.
Беше свършила работата си.
„Аз ще въздам“ – и този път възмездието беше оформено по всички правила.
