– …в службите, нали така? Знаеш много добре. Само че и твоята кариера в отдела за борба с наркотрафика не приключи от само себе си. Искаш ли да извадим старите папки?
Цветелина Ангелова не отмести поглед.
– Моите папки са чисти, Александре. За разлика от твоята схема, която вече е вързана на панделка. – Гласът ѝ остана нисък и равен. – Ти си оформил залог върху апартамента чрез подставено лице. При 24% годишна лихва. А договора за заем си подписал със задна дата. Това си е класически случай по член 170, но ако се докаже умисъл, вече отиваме към 159.
Албена Соколова издаде задавен вик и притисна пръсти към устните си. Половината юридически думи не ѝ говореха нищо, но усещаше достатъчно ясно: зад гърба ѝ се водеше истинска битка.
Александър изгуби контрол. Ръката му се стрелна към рамото на Цветелина, но тя реагира така, сякаш тялото ѝ помнеше това движение по-добре от съзнанието. Сухо, точно прихващане. Кратко извиване, болезнено и без излишна сила. След секунда бизнесменът изстена и почти се свлече на пода.
– Ръцете, Александре – прошепна тя до ухото му. – Не ти трябва полицията да дойде и да запише нападение, нали? Това много ще развали плана ти за „чисто измъкване“.
Той се изтръгна от хватката ѝ и започна да разтрива китката си. По лицето му избиха червени петна.
– Махайте се от дома ми! И двете! Утре в десет при нотариуса. Ако не дойдете, Албена ще остане на улицата по съдебен ред. Ще я отпиша като бивш член на семейството за нула време.
Цветелина изведе разтрепераната Албена от апартамента. Навън ги посрещна остър, бодлив вятър.
– Цвети, какво прави той? Защо се държи така? – Албена буквално се беше вкопчила в ръката ѝ.
– Той не действа сам, Албена. Просто играе роля, написана от други хора. Само че е забравил нещо важно – в тази партия има още един участник. И той вижда цялата дъска.
Цветелина я настани в колата. Планът вече се подреждаше в главата ѝ с неприятна яснота. Тук нямаше брак за спасяване – отдавна не беше останало нищо, което да бъде спасено. Трябваше да се закрепят доказателствата и да се доведе докрай последният оперативен ход.
Тя извади телефона и набра номер.
– Радослав Велизаров? Цветелина е. Помниш ли, че ми дължиш услуга за онази история с контрабандата? Сега ми трябва помощ на терен. Утре в десет сутринта при нотариуса на улица „Левски“ ще се оформя сделка за прехвърляне на имущество. Искам да се организира „случайна проверка“ на документите по линия на мониторинг за съмнителни операции. Да, обектът е прекалено уверен. Не, прикритие не ми трябва. Аз ще бъда вътре.
Цветелина погледна в огледалото за обратно виждане. Оттам я гледаше студена жена с гарвановочерна коса и поглед, който не обещаваше нищо добро на Александър Любомиров.
Финалният удар беше насрочен. На следващия ден Александър трябваше да подпише книжа, които според него щяха да го направят богат и свободен. Но Цветелина знаеше друго: в онзи архив, за който само бегло беше споменала, лежеше малка справка. На пръв поглед незначителна. Само че тя превръщаше адвоката му в съучастник, а „любовта“ му – в основно веществено доказателство.
Оставаше единствено Албена. Цветелина разбираше, че приятелката ѝ може да се пречупи в последния момент.
– Албена, вярваш ли ми? – попита тя и я погледна право в очите.
– Вярвам… – отвърна жената през хлипане.
– Тогава утре, каквото и да кажа, ти мълчиш и кимаш. Ние не отиваме на развод. Отиваме на оперативен експеримент.
Нотариалната кантора ги посрещна с миризма на служебна хартия, мастило и студен въздух от климатик. Александър вече се беше разположил в коженото кресло, преметнал крак върху крак. До него, като предан адютант, седеше Благой Данаилов – гладко избръснат, в костюм от три части, с лице на човек, който беше изял хляба си с не една и две схеми. Габриела Софийскиа чакаше в коридора и демонстративно разглеждаше маникюра си.
– Закъснявате, дами. А времето е пари – подхвърли Александър и хвърли бърз поглед към Цветелина. В очите му проблесна подигравка. – Албена, сядай. Подписваш документите и си свободна. Вилата, колата и още петстотин хиляди лева обезщетение отгоре. Последното ми предложение.
Албена, бледа и измъчена, потърси с очи Цветелина. Тя едва забележимо кимна. Сините ѝ очи в този миг приличаха на полярен лед. Не просто наблюдаваше – сканираше помещението, лицата, жестовете, всяка папка върху масата. В 10:05 в кабинета влезе Радослав Велизаров, облечен цивилно, но с онази стойка, която никакъв евтин пуловер не можеше да скрие.
– Само момент – каза Цветелина и постави длан върху проекта на договора, който Благой Данаилов вече беше плъзнал към Албена. – Преди приятелката ми да сложи подпис под тази хартийка, бих искала да уточним един детайл. Александър Любомиров, в документите сте посочили, че „Вектор“ ООД е ваш кредитор.
