Мисълта отново да живеят заедно я изпълни с надежда. Само допреди година домът беше тих, обитаван от двама души, и тя пазеше този спомен като нещо безценно. Защо да не се върне онова усещане за близост?
В началото всичко вървеше повече от добре. Съпругът на Мила Ангелова поправи течащия смесител и разхлабените контакти, а самата Мила се връщаше от магазина с любимите кисели млека на майка си и готвеше за всички. Вечерите минаваха пред стари филми и чай, с разговори и смях.
В такива мигове Цветелина Радославова си казваше, че семейството ѝ е истински сплотено.
Скоро обаче сънят я напусна.
Още от млада трудно понасяше ранното ставане – главата я цепеше, а до обяд се чувстваше замаяна. След пенсионирането си най-сетне беше намерила свой ритъм: лягаше след два часа и ставаше към обяд. Сега трябваше да се нагоди към младите.
Зет ѝ Кирил Странджански хъркаше силно и често се закашляше заради хроничния бронхит. Тя се опитваше да проявява разбиране, но нощите ѝ ставаха все по-неспокойни. А щом съмнеше, започваше истинска врява – Мила тропаше с тенджери, топлеше закуска, пускаше телевизора. Кирил затръшваше врати, слушаше музика под душа и говореше по телефона за работа.
Събудена, Цветелина повече не можеше да заспи. Прекарваше половината ден с пулсиращо слепоочие и без сили за нищо.
Реши да поговори първо със зет си:
— Кириле, моля те, опитай се да си по-тих сутрин. Не се наспивам и после ми е много тежко.
— Ще се постарая, но нали разбирате, че и ние трябва да ставаме рано и да се приготвяме за работа.
