Смях се така неудържимо, че едва не съборих вазата от масата с лакът.
— По съдилища ли? Заради ламинат?! — успях да изрека между пристъпите на смях, докато размазвах спиралата, която предателски беше потекла от очите ми.
— Момичета, поне Гражданския кодекс да бяхте разлистили, преди да хабите хартия. Апартаментът е дарение!
— Направо ми пратете и фактура за ароматизатора в тоалетната — нали Мартин го е дишал цели три години! Мартине, пазиш ли касовата бележка за лепилото за тапети, или майка ти е смятала ремонта по спомени?
Свекърва ми стана моравочервена. Вдиша дълбоко, очевидно подготвяйки се за писък, способен да пука стъкла, но точно тогава от антрето се чу звънец. Аз още се подсмихвах, когато тръгнах да отворя.
На прага не стоеше куриер.
Там се извисяваше Георги Яворов — мой приятел, треньор от залата, в която се записах веднага след развода, за да изкарам напрежението от себе си.
Два метра жива мускулатура, юмруци като чукове и широка, добродушна усмивка на човек, който вероятно можеше за загрявка да избута малка кола от лег.
— Мария, не си вдигаш телефона. Донесох ти протеина, както се разбрахме — изръмжа с басовия си глас Георги Яворов, но веднага млъкна, щом погледът му мина над главата ми и се спря в хола.
— Какво е това заседание на акционери? Всички изглеждат така, сякаш са схрускали лимон без текила.
— А, нищо особено — махнах с ръка. — Дошъл е благотворителен фонд да ме разкулачва. Искат да изземат жилището в полза на младото поколение. Заплашват ме със съд заради три заковани перваза.
Георги Яворов пристъпи вътре. Под обувките му четирийсет и шести номер подът дори не изскърца. За сметка на това Мартин изскърца. Цялата им делегация сякаш изпусна въздух наведнъж и се сплеска към дивана.
— Този пък кой е? — изписка Ива Александрова и се скри зад широкия гръб на майка си.
— Мобилен екип за почистване — усмихна се мило Георги Яворов и изпука кокалчетата на пръстите си. — Изнасям едрогабаритни отпадъци. Безплатно и с настроение.
После бавно се насочи към Мартин, който на неговия фон внезапно изглеждаше дребен, чуплив и почти прозрачен. Георги Яворов протегна ръка към него леко, сякаш посягаше да вдигне за врата пакостливо коте.
