Десислава прекрачи прага и още в първия миг усети как стомахът ѝ се сви. Светлата дневна, за която бе дала толкова труд, нерви и спестявания, вече не приличаше на дом, а на разграден двор. Върху дивана от блед велур се беше разположил Павел — съпругът на Галина. Беше метнал краката си, обути в чорапи, с които очевидно бе ходил навън, направо върху стъклената холна масичка. С едната ръка нервно щракаше дистанционното, а с другата тъпчеше в устата си шепи сухари. Трохи хвърчаха навсякъде и се забиваха в пухкавия бежов килим.
Двете им деца, почти връстници, препускаха из стаята с пронизителни писъци. По скъпите тапети вече имаше размазани следи от разтопен шоколад. На пода, сред играчки и боклуци, Десислава видя накъсани листове от служебните си бележници — онези, в които водеше важни записки за работа.
От кухнята се носеше миризма на прегоряло. Новата печка беше залята със супа, която бе кипнала и изтекла навсякъде. В мивката се издигаше цяла купчина вкиснати съдове. А върху един от столовете, смачкано и захвърлено, лежеше светлото кашмирено палто на Десислава. Върху него невъзмутимо спеше огромен пухкав котарак. Тя никога не беше държала котки у дома — от козината им веднага ѝ ставаше зле.
— О, вие пък какво правите тук? — проточи лениво Павел, без дори да си направи труда да свали краката си от масата. — Вашето място вече е при бабата. Там има две стаи, за теб и едно хлапе са ви напълно достатъчни. На нас тук ни е по-удобно. Ние сме с две деца, трябва им пространство да тичат. Пък и детската градина е точно в двора, строят я наблизо.
Десислава се насили да не повиши тон, макар че ръцете ѝ трепереха.
— Този апартамент е мой — каза тя бавно и отчетливо. — Родителите ми го купиха още преди изобщо да познавам Мартин. Вие нямате никакво право да сте тук.
Точно тогава ключът изщрака в бравата и в антрето се появи Мартин, натоварен с пликове с продукти. Щом видя жена си и тъста си, за миг застина. По лицето му премина сянка на объркване, но само след секунда той я прикри с раздразнена гримаса.
— Десислава? Защо не си при баба Нели? — сопна се той. — Нали казах на майка ми да ти предаде баща ти направо там да те закара!
— Да ми предаде какво? — гласът на Десислава стана глух от отвращение към тази нагла лъжа. — Че си ме изхвърлил от собствения ми дом? Че си настанил сина ми в едностаен апартамент при неподвижна старица, където мирише на лекарства и застояли дрехи, докато сестра ти съсипва жилището ми?
Едва сега всички парчета се подредиха в главата ѝ. Преди няколко дни ѝ се беше обадила учителката на Христо от детската градина. Жената внимателно бе попитала дали вкъщи всичко е наред, защото през цялата седмица дрехите на момчето миришели тежко — на спарено, на старо помещение, в което не се проветрява. Тогава Мартин я уверяваше по телефона, че миризмата била от мазилото, с което мажел гърба си. А истината се оказваше съвсем друга: той наистина бе държал детето в непоносими условия, само и само да освободи хубавия апартамент за сестра си.
— Не си измисляй глупости! — махна с ръка Мартин и мина към кухнята, където стовари пликовете направо върху лепкавата маса. — На Галина ѝ е по-удобно тук с двете деца. У тях е ремонт, в онази дупка не може да се живее. А бабата има нужда от грижи. Ти така или иначе си си вкъщи сега, време имаш предостатъчно, ще я наглеждаш. Семейство сме, трябва да проявяваш разбиране!
През всичките тези години Десислава беше затваряла очи за своеволията на роднините на Мартин и беше преглъщала много повече, отколкото някой би трябвало да търпи.
