Беше премълчавала и моментите, в които свекървата без да пита ровеше в хладилника им и изнасяше продукти, оправдавайки се с: „На Галина ѝ трябва повече, тя е с крехко здраве, кърмачка е все пак.“ Стискаше зъби и когато Мартин скриваше новите дрешки за детето, за да ги носи първо племенникът му, а за Христо оставаха изтърканите, вече омалели парцалки. Но сега чашата преля окончателно.
— Аз съм стопанинът тук и сестра ми ще живее в този дом! — изрева Мартин, като изведнъж загуби всякаква мярка и удари с длан по масата така, че чашите подскочиха. — Така съм решил! Стига си се стискала! Разположила си се на квадратните си метри, а близките ми хора да се чудят къде да се денат?!
След думите му настъпи гробна тишина. Чуваше се единствено съскането на водата, която кипеше и преливаше от мръсната тенджера на котлона.
Десислава го погледна продължително. Пред нея вече не стоеше мъжът, за когото някога се беше омъжила, а напълно непознат човек — дребнав, жлъчен, завистлив и безсрамно нагъл.
— Татко — каза тя ниско, но гласът ѝ не трепна, докато се обръщаше към баща си. — Вземи телефона. Обади се в полицията. Ще подам сигнал за незаконно пребиваване в жилището и за увреждане на имущество.
Галина едва не се задави от възмущение. Павел рязко се изправи от дивана и с лакът събори на пода чинията със сухари.
— Каква полиция бе, ти чуваш ли се какви ги говориш?! — кресна Мартин и направи заплашителна крачка към жена си.
Още преди да се приближи, между тях застана Огнян Живков. Възрастният мъж беше по-нисък от зет си, но в стойката му имаше такава твърдост, че Мартин неволно отстъпи назад.
— Давам ви точно един час — произнесе Десислава отчетливо, сякаш всяка дума беше отсечена с нож. — Събирате си боклуците и напускате. Ако след един час тук остане дори една ваша вещ, тя ще излети през балкона. Времето започва да тече отсега.
Настана суматоха. Когато разбраха, че Десислава не блъфира, а тъстът ѝ вече диктува адреса по телефона, роднините се разбягаха из стаите като подплашени. Галина трескаво започна да измъква детски блузки от шкафовете, като междувременно се опита незабелязано да напъха в чантата си новите хавлии на Десислава.
— Веднага ги остави — изръмжа Огнян Живков и без да се церемони, издърпа вещите от ръцете на зълва ѝ.
Павел тъпчеше мръсните си дрехи в черни чували за боклук, като злобно мърмореше нещо под нос. Мартин се опита да повлече Десислава към банята, за да „поговорят като хората“, но тя дори не го удостои с внимание. Стоеше, подпряна на патериците си, и гледаше през прозореца, сякаш той вече не съществуваше.
След около четиридесет минути входната врата отново се тресна. На прага се появи задъхана Иванка Калинова — свекървата. Очевидно Мартин все пак беше успял да ѝ се оплаче.
— Изроди! — зави тя още от вратата и театрално се хвана за гърдите. — Своите хора на улицата изхвърляте! Дано в тези палати радост да не видите! Синът ми всичко правеше за вас, всяка стотинка носеше вкъщи, а ти, неблагодарнице…
— Иванка Калинова — прекъсна я уморено Десислава. — Вашият син правеше всичко единствено за вас. И то на мой гръб. Така че си го приберете обратно. А баба Нели тъкмо ще получи грижи от толкова „всеотдаен“ внук.
Свекървата си пое дълбоко въздух, готова да започне нова тирада, но попадна на суровия поглед на Огнян Живков. Той безмълвно, но достатъчно красноречиво почука с пръст по циферблата на часовника си.
След час родата на Мартин вече тъпчеше вещите си в черни чували за смет.
