Фигурата се движеше бавно към автобусната спирка. Ако не знаех, че е Кирил, трудно бих го разпознала. Якето му висеше като чуждо, гърбът му беше прегърбен, а походката – несигурна. Колата му я прибраха още през февруари заради неплатени задължения и сега му оставаше само градският транспорт.
Бизнес центърът на булевард „Липник“ вече не съществуваше. Преди две седмици на терена влязоха багери и за броени дни превърнаха лъскавата фасада в купчина натрошен бетон и желязо. Кирил се беше опитал да спре машините – хвърляше се пред кофата, крещеше за „беззаконие“, размахваше ръце. Съдебните изпълнители обаче не проявиха търпение. Изведоха го настрани и му обясниха много ясно какво следва. Разходите по събарянето също щяха да тежат на него.
Същата нощ Димитър не можа да мигне. Въртеше се в леглото, въздишаше, а когато първите сиви линии на утрото прорязаха стаята, прошепна:
— Йоана… все пак ми е мъчно за него. Каквото и да е, той ми е брат.
Гледах тавана и отговорих тихо:
— И на мен ми беше мъчно. До деня, в който ритна кучето. Разбери едно, Димитър — човек, който посяга на беззащитен, рано или късно ще посегне и на равен. Просто ти му беше полезен. А Жана — не.
Той замълча. Чух как преглътна. Може би за пръв път си позволи да види истината без оправдания.
Вечерта излязохме на кратка разходка. Жана стъпваше внимателно, леко накуцвайки с лявата лапа — старата травма и онзи удар още напомняха за себе си. Въпреки това изглеждаше спокойна. Вятърът носеше мирис на влажна пръст и тя вдигаше муцуна, присвиваше очи и поемаше аромата на пролетта.
Пред входа ни чакаше Кирил.
Не го бях виждала почти месец. Беше отслабнал рязко, бузите му хлътнали, погледът — помръкнал. Стоеше неподвижно, сякаш се страхуваше да не избяга и последната му опора.
— Върнахте се — гласът му прозвуча дрезгаво.
Димитър инстинктивно пристъпи напред, леко ме закри.
— Кириле, нямаш право да се доближаваш. След скандала пред офиса ти го забраниха.
Той не му обърна внимание. Очите му се впиха в мен. Нямаше ярост, нито предишната надменност — само глуха, уморена празнота.
— Свърши се, Йоана. Днес подписах документите за несъстоятелност. Апартаментът излиза на публична продан. Заминавам при майка ни на село.
Мълчах. Понякога думите са излишни.
— Само едно ми кажи — направи крачка към нас и Димитър се напрегна. — Заслужаваше ли си? Заради едно куче? Толкова ли си безсърдечна?
Погледнах ръцете му — трепереха. После лицето, което някога излъчваше самоувереност.
— Не беше заради кучето, Кириле. Жана беше знак. Ти реши, че законите не важат за теб. Че можеш да заграбваш, да строиш където ти хрумне, да прегазваш по-слабите. Аз просто ти показах, че всяка земя има граници. И всяко търпение — също.
Той сведе очи към Жана. Тя стоеше до мен, опряна в крака ми. Не изръмжа, не помръдна. За нея той беше изчезнал още в мига, когато отдръпна крака си от ребрата ѝ.
— Студена си, Йоана — изрече без злоба. — Хладна като чертожна дъска.
Обърна се и тръгна. Вървеше тежко, почти влачеше обувките си по мокрия асфалт.
— Да се прибираме — казах тихо. — Късно става.
В асансьора никой не проговори. Щом влязохме, първо разкопчах нашийника на Жана. Металната катарама беше топла от тялото ѝ. Оставих го на рафта в коридора.
Телефонът ми изписука. Съобщение от служебната група. Орлин беше изпратил снимка — мястото на съборения павилион на булеварда вече беше подравнено и засипано с чакъл. В средата се издигаше чисто нов син стълб с табела: „Охранителна зона. Строителството забранено.“
Изгасих екрана.
От кухнята се чу свистене на чайник и дрънчене на чаши.
— Йоана, със захар ли да ти го направя? — подвикна Димитър.
— Без — отвърнах.
Седнах на пода до Жана. Тя положи глава в скута ми. Дишането ѝ беше равномерно и спокойно. В тишината на апартамента часовникът отброяваше секундите на новия ни живот — тих, подреден, без чужди обувки пред вратата и без кресливи заплахи.
Затворих очи.
Постъпление: нула лева.
Наличност: спокойствие.
Жана тихо въздъхна насън. Преместих постелката ѝ по-удобно и останах така, без да бързам за никъде.
