Огнян Орлов изправи гръб, а гласът му стана тих и леден.
— Слушайте внимателно. Жалбата вече е подготвена. В джоба си нося запис от разговора ви — ясно се чува как изнудвате дъщеря ми за апартамента. Камерите също са заснели всичко. Момчетата ще изземат файловете.
Направи кратка пауза, без да откъсва поглед от Маргарита Мартинова.
— Пред вас стоят два пътя. Първият — стигаме до съд. А оттам ще се озовете да шиете униформи на място, което отлично познавам, защото съм го ръководил. Повярвайте ми, условията там не са за хора със слаби нерви.
Раменете на Маргарита се разтресоха. Черните следи от спирала се смесиха със сълзите ѝ.
— Вторият вариант — продължи той спокойно. — Още сега пишете разписка, че сте взели заем от Виктория Маркова. Сумата — равна на стойността на автомобила. До три дни връщате всеки лев. Продайте жилището си, вилата, бижутата — не ме интересува как. След това изчезвате от живота на дъщеря ми. Завинаги.
— Съгласна съм… — прошепна Маргарита, без да вдига глава. — Пламен, напиши…
— Ти ще пишеш — изръмжа Огнян Орлов и удари с длан по масата.
Когато излязоха, нощта вече бе паднала. Във въздуха се усещаше мирис на влага и бензин, но Виктория дишаше леко, сякаш огромен товар се беше свлякъл от гърдите ѝ. Тя се притисна към баща си.
— Татко… а ако не се бяха уплашили? Ако наистина бяха извикали полиция?
По устните му пробяга сянка на усмивка.
— Страхът е най-сигурното оръжие, дъще. Крадецът винаги трепери, защото знае какво е направил. А и Людмил Стоянов — кимна към мъжа в костюма, който се качваше в придружаващата кола — наистина е бивш окръжен прокурор. Някога заедно попаднахме в сериозна каша в една „гореща точка“. Своите хора не изоставяме.
Месец по-късно разводът бе факт — без сцени и без шум. Пламен Василев дори не се появи в съда; изпрати подписаното съгласие по пощата. Парите за колата Маргарита върна след седмица — продала вилата си на безценица, само и само да се отърве от „страшния полковник“.
С тези средства Виктория не си взе луксозна кола, а здрава употребявана „Киа“.
Една неделя седяха в двора на вилата на Огнян Орлов. Той обръщаше шишчетата над жаравата, а Явор Дунавски тичаше след кучето между овошките.
— Татко — приближи се Виктория до огнището. — Благодаря ти. Мислех, че съм сама и че трябва сама да се справя. Не исках да те товаря…
Той завъртя шиша и се загледа в пламъците.
— Глупаво момиче. Семейство не са онези, които ти искат имота и те притискат. Семейство са хората, които биха се изправили срещу всеки заради теб. И никога няма да поискат да им прехвърлиш апартамента си.
Подаде ѝ най-хубавото, добре изпечено парче.
— Яж. Отслабнала си. Не ми харесва.
После добави по-тихо:
— Докато съм жив, никой няма да те докосне. А когато ме няма, ще ти оставя тефтера си с телефоните. Там има такива имена, че никой няма да посмее да ти навреди.
Виктория се усмихна и отчупи от горещото месо.
Животът продължи напред.
И този път тя беше напълно сигурна — повече нямаше да позволи на никого да я пречупи.
