Маргарита Мартинова не дошла с празни ръце. Извадила от чантата си флашка и я оставила демонстративно върху масата.
На записа се виждала Виктория, която се кара на Явор Дунавски, задето беше надраскал тапета в хола. Нищо необичайно — обикновена семейна сцена. Но кадрите били подрязани така умело, че изглеждало сякаш тя посяга на детето.
— Казаха ми… — думите заседнаха в гърлото ѝ.
— Казаха, че Маргарита има племенница в социалните. Ако не продам колата и не покрия дълга на Пламен, щели да разпратят видеото навсякъде. И да приложат документ, че съм „под наблюдение“.
Тя преглътна трудно.
— Фалшив е, татко. Платили са, за да им го издадат.
Огнян Орлов не я прекъсна. Само стисна волана така, че кокалчетата му побеляха.
— Продадох автомобила на безценица. С парите затворихме заема. А вчера… вчера пак дойде. Пламен имал нужда от „начален капитал“ за ново начинание. Сега искат апартамента ми. Този на баба.
— И ти какво?
— Отказах. А Пламен… той започна да ми обяснява: „Вики, ние сме семейство. Мама знае как се правят нещата. После ще купим къща извън града.“
Гласът ѝ трепереше от ярост.
— Той е безгръбначен, татко. Не смее да ѝ възрази с една дума!
А Маргарита отсекла: „Щом продаде колата, ще прехвърлиш и жилището. Иначе утре социалните ще вземат Явор, а теб ще те пратим на лечение. Имам хора навсякъде.“
Настъпи тишина. Виктория очакваше баща ѝ да избухне, да ѝ припомни предупрежденията си. Вместо това той извади стария си телефон — онази здрава „Нокия“, която държеше заряд с дни.
— Людмиле? — гласът му бе спокоен. — Трябва ми услуга. Провери едно „семейно предприятие“. Изнудване, фалшиви документи, заплахи. Не, още не ги пипаме. Първо ще ги разклатим. Както едно време. Да. Чакам обаждане.
Прибра телефона и я погледна хладно, пресметливо.
— Избърши си очите. Утре ще ѝ звъннеш и ще се съгласиш. Да уговорят среща при нотариус.
— Страх ме е…
— Няма да е за дълго. Скоро те ще треперят. Ти само играй ролята — че си се пречупила. Колкото по-алчни станат, толкова по-невнимателни ще бъдат.
Следващите три дни минаха като през мъгла. Пламен вече се държеше като победител, чертаеше планове и избираше коли онлайн.
— Не ми се сърди, Вики — мърмореше той с пълна уста. — Центърът е златна мина. Продаваме, въртим парите, аз се изправям на крака. Ще ти купя кожено палто, ще видиш.
Тя мълчеше и стискаше зъби. Имаше желание да го залее с тигана, но думите на баща ѝ я държаха.
В уречения ден Маргарита Мартинова се появи пред блока им, сияеща като човек, който вече усеща плячката в ръцете си.
