…Споменът проблесна в съзнанието ѝ — тогава Снежана Христова беше казала колко силно Лора прилича на баща си, Кирил Асенов.
Под детската снимка обаче лежеше още една фотография. Непознато момченце гледаше сериозно в обектива. И в неговите черти имаше нещо до болка познато — същата линия на устните, същият поглед. Галина се намръщи. Кое е това дете и защо толкова напомня на Кирил?
Светослав Маришки я завари замислена, с разгънато писмо в ръце, а снимките бяха разпилени върху нощното шкафче.
— Какво разглеждаш? — попита той и взе една от тях.
Галина преглътна и му подаде листа.
— Някаква млада жена е писала. Очевидно е имала връзка с Кирил. За него може да е било мимолетно, но за нея — не. Решила е да роди детето му, вярвала е, че ще останат заедно. Не го е дочакала. Родила е син, а после тежко се е разболяла. Пише, че ако не оживее, момчето ще бъде изпратено в дом. Вероятно писмото е стигнало до Снежана след смъртта на Кирил и тя просто не е знаела какво да предприеме…
Светослав дълго сравняваше двете детски лица.
— Погледни ги — като две капки вода са. Дори на малката Лора прилича. Сега трябва да е на пет-шест години. Нали отдавна говорим да осиновим дете? В този апартамент е прекалено тихо само за нас двамата. Лора порасна, а ние още имаме сили да дадем обич. И… ще бъде честно момчето да живее в дома на баба си.
Думите му увиснаха във въздуха, но Галина вече знаеше отговора.
По обратния адрес откриха, че майката е починала. Самата тя била израснала без родители. Малкият Борислав Дунавски се намираше в дом за деца без семейства.
Скоро в просторния апартамент зазвуча детски смях. Стените сякаш се разведриха, а тишината отстъпи място на стъпки и игри. Лора първоначално прие новината с изненада, но бързо прегърна по-малкия си брат по бащина линия с истинска обич.
Понякога Галина си мислеше, че Снежана умишлено е оставила онзи плик най-отдолу — като нямо послание и доверие към нейното сърце. Тя и Светослав бяха убедени, че са постъпили правилно. Понякога съдбата сама ни показва пътя.
Защото децата никога не са „чужди“, когато имаш смелост да ги приемеш като свои.
