— Глупава си, Лора! — засмя се той. — Апартаментът е чудесен. Ние със Светослав можем спокойно да се преместим там. Дори ще ми е по-удобно — оттам стигам до работата по-бързо.
Щом чу това, Лора Колева сякаш само това чакаше. Без колебание прие предложението и дори се включи с необичайна енергия в пренасянето на багажа, като че ли с радост се разделяше със „старите вещи“, както ги наричаше. Така Галина Любомирова и Светослав Маришки се озоваха в дома на Снежана Христова.
Настаниха се изненадващо бързо. Пространството им беше познато — през последните години често идваха да помагат на самотната Снежана, защото нямаше на кого другиго да разчита. Светослав винаги се заемаше с дребните ремонти, местеше мебели, поправяше каквото се повреди. С времето апартаментът, макар и старомоден, им стана близък и топъл. А сега, когато останаха само двамата, им се струваше просторен като къща.
Светослав дълго не беше създал семейство, понеже знаеше, че няма да има свои деца. Лора обаче обичаше като родна дъщеря. Радваше се, че с Галина са изградили истински дом, че имат дете, макар и не по кръв.
Един следобед Галина отвори гардероба в спалнята и с изненада видя куп нови дрехи, още с етикетите. Усмихна се — Снежана Христова до последно бе вярвала, че Лора ще ги носи. Ала коя млада жена би облякла такива модели?
Докато подреждаше, тя издърпа чекмеджето на нощното шкафче. Вътре лежеше плик с надпис: „За Галина“. Разтвори го с трепет. Снежана ѝ пишеше, че старите си вещи е разчистила, а новите оставя на нея — „Лора няма да ги хареса, не се притеснявай да ги вземеш, дори не са обличани“.
Галина въздъхна тежко. Спомни си колко самотна остана тази жена, как съдбата ѝ отне всички близки.
В дъното на чекмеджето се подаваше още един плик, без име. Почти машинално го взе и го отвори — не беше запечатан. От него се изсипа детска снимка на Кирил Асенов. Някога, когато Лора беше едва на три години, Снежана ѝ беше показвала този кадър…
