Тя задържа погледа си върху майка си, после го премести към баща си. Тихомир Рилски веднага кимна утвърдително, сякаш чакаше своя ред да се включи.
— Винаги сме вярвали в теб, Зорничке — изрече той прибързано. — Просто се тревожехме. Искахме да си щастлива. Ето че си намерила мястото си… до такъв мъж!
Настъпи неловко мълчание. Дори Орел Соколов остави приборите и се вгледа в съпругата си с напрегнато внимание.
Зорница отпи глътка вода. Когато проговори, гласът ѝ беше спокоен, почти тих, но в него звучеше непоколебима решителност.
— Мамо, татко… спомняте ли си как се подсмихвахте, когато говорех за дизайн? Как наричахте скиците ми драсканици? Как всяка четворка се превръщаше в повод да ме сравнявате с Явор?
— Зори, недей така… — опита се да я прекъсне Снежана Велизарова.
— Вие не търсехте моето щастие — продължи тя. — Искахте удобно копие на Явор. Дъщеря без амбиции, без глас, без собствени желания. Обичахте ме само когато можехте да се гордеете с мен пред другите.
Тя ги погледна право в очите. В изражението ѝ нямаше ярост — само студена, болезнена яснота.
— Днес сте тук не заради мен. А защото съм съпруга на Орел Соколов. Защото до мен стои богатство, което ви е удобно да наречете „съдба“. Това е единственото, което ви привлича.
— Зорница! Ние сме ти родители! — пребледня Тихомир.
— Именно. И затова боли повече — отвърна тя. — Вие не обичахте мен, а образа, който ви беше изгоден. Сега просто сте сменили отражението — вече е на Орел. Това не е любов. Това е сметка.
Тя се изправи. Орел също стана.
— Благодарим за посещението. Колата ви чака отвън.
Снежана се разплака — не от разкаяние, а от страх да не изгуби достъпа до „бляскавото бъдеще“, което си бе въобразила.
Тихомир отвори уста, но срещна непреклонния поглед на дъщеря си и замълча.
Зорница застана до прозореца и проследи как автомобилът им изчезва зад ъгъла.
— Добре ли си? — тихо попита Орел.
— Сега вече да — отвърна тя. — Казах всичко. Видях ги такива, каквито са. И разбрах, че не ми трябва одобрението им. Нито тази престорена топлина.
Тя го прегърна.
Парите на Орел не купиха родителска обич. Те само свалиха маската ѝ — веднъж завинаги.
