От години Жанета Вълкова усещаше как хората я гледат накриво – според мнозина беше „особена“: толкова деца, а до нея нямаше законен съпруг. Тя обаче знаеше, че животът невинаги следва правилата, които обществото одобрява. Понякога съдбата чертае собствен път и ти остава единствено да го извървиш достойно.
Израснала в многолюдно селско семейство, Жанета отрано свикна с труд и лишения. След девети клас не продължи образованието си – ученето не ѝ вървеше особено, а и бързаше да започне работа, за да помага у дома. Две години се труди в птицеферма, докато един ден не реши заедно с приятелката си Уляна Маркова да опитат късмета си в Русе. Там постъпиха в строителна фирма и на обекта се преквалифицираха като мазачки. Настаниха ги в работническо общежитие – скромно, но пълно с млади хора като тях.
Именно там Жанета срещна Тодор Александров – заварчик, също дошъл от село. Общата им съдба ги сближи бързо и скоро станаха семейство. Останаха да живеят в общежитието, ала мечтаеха за свое жилище, дори да е малка гарсониера. Родителите им не можеха да помогнат финансово, затова разчитаха единствено на собствения си труд. Още от първия ден след сватбата започнаха да отделят пари.
Година по-късно се роди Светослав Бургаски. Жанета остана вкъщи с бебето, а Тодор пое още повече работа. През уикендите приемаше допълнителни поръчки – имаше личен заваръчен апарат и уменията му се търсеха. Когато синът им навърши три години и тръгна на детска градина, Жанета се върна в бригадата. Заплатата на мазачките беше прилична и след пет години усилен труд най-сетне купиха собствен едностаен апартамент.
Тя беше безкрайно щастлива. Подреждаше новия дом с внимание към всеки детайл, сякаш създаваше малък свят само за тях. Но както често става, светлите дни не траят вечно. Нещастието ги връхлетя внезапно – Тодор падна от строително скеле по време на работа и загина. Едва на двадесет и шест Жанета остана вдовица.
Дълго време не можеше да се съвземе от удара, ала животът не спира. Когато Светослав стана на десет, в службата им започна работа нов шофьор – Людмил Радев. Спокоен, отговорен, непиещ, той постепенно започна да ѝ обръща внимание. Грижовността му стопли сърцето ѝ и тя отвърна на чувствата му. Людмил се изнесе от общежитието и заживя при нея, а двамата започнаха да кроят планове как да разширят жилището си и да създадат още по-голямо семейство.
