В колата Александър Живков дълго не продума. Ръцете му стояха стегнати върху волана, погледът — вперен напред.
— Осъзнаваш ли, че тя няма да ти прости? — изрече накрая, без да я поглежда.
— Осъзнавам.
— И че оттук нататък нищо няма да бъде същото?
Силвия Калинова се обърна към него бавно.
— Сашо, то вече не е същото. Още преди три години се промени. Просто ти не искаше да го видиш.
Той замълча. На един от големите булеварди попаднаха в задръстване. Колите пъплеха, клаксоните свиреха лениво. Силвия наблюдаваше минувачите по тротоара — мъж с торби от супермаркета, момиче, говорещо оживено по телефона, млада майка, която носеше дете на ръце и му обясняваше нещо със сериозно лице. Обикновен делничен свят. Толкова обикновен, че почти изглеждаше нереален.
Вечерта телефонът ѝ иззвъня с известие. Писмо от Лидия Калинова — съседката на Снежана Христова, същата, която преди година ѝ беше споделила една важна подробност.
„Силвия, днес при Снежана дойде непознат мъж. Видях ги случайно във входа. Не знам кой е, но говореха тихо и той ѝ подаде папка. Реших, че трябва да ти кажа.“
Силвия прочете съобщението два пъти.
Папка. Мъж. Тих разговор.
Отговори веднага: „Благодаря ви, госпожо Калинова. Спомняте ли си как изглеждаше?“
Реакцията дойде почти моментално: „Висок, сиво палто, към четирийсет и пет. И още нещо — папката имаше лого. Букви, мисля. Нещо като „АС“ или „АЗ“. Не съм сигурна.“
Силвия остави телефона на масата и започна да крачи из стаята.
АС. АЗ.
Отвори лаптопа и се захвана да търси — транспортни фирми, адвокатски кантори, консултантски компании. Нищо ясно, нищо категорично. И все пак усещаше, че дърпа нишка, която може да разплете цял възел.
Александър влезе и веднага разчете напрежението по лицето ѝ.
— Какво има?
— Още не знам — отвърна тя спокойно. — Но мисля, че майка ти подготвя нещо. И не действа сама.
Той седна на ръба на леглото. Изглеждаше изморен истински, не театрално.
— Силвия… за парцела не знаех. Кълна се. Нямах представа, че нещата са такива.
Тя го наблюдава внимателно. Не откри лъжа. Само объркване — онова тежко объркване на човек, който цял живот е вярвал безусловно и едва сега започва да разбира цената на това доверие.
— Знам — каза тихо.
— Какво ще правим?
Погледът ѝ отново се върна към екрана.
— Първо ще установя кой е донесъл папката. После ще решим.
Навън притъмня. Някъде долу входната врата се затръшна. Силвия продължи да работи със същото хладнокръвие, с което винаги подхождаше към проблемите. Снежана беше свикнала да остава незабелязана, да планира на тишина, убедена, че никой не я следи.
Този път беше сбъркала.
На третия ден логото изникна пред очите ѝ. След десетки безрезултатни проверки попадна на малка фирма за оценка на недвижими имоти — „Актив Строй“. Двете букви „А“ и „С“ в синьо върху бял фон. Компанията извършваше преоценки на имоти преди продажба. Нищо незаконно. Но вилният парцел, който Снежана беше прехвърлила на свое име, вече струваше двойно повече в сравнение с преди три години.
Силвия затвори компютъра и остана дълго до прозореца.
Пъзелът се подреди в проста и некрасива картина. Снежана не се стремеше само към контрол. Тя искаше земята. Да я оцени, да я продаде, да прибере средствата и да продължи все едно нищо не е станало. А Александър — добродушен, доверчив, свикнал да не задава излишни въпроси — беше просто удобен инструмент.
Разговорът им онази вечер беше дълъг.
Силвия не повиши тон. Подреди пред него разпечатките, датите, логото, актуалната пазарна стойност. Александър слушаше мълчаливо, а по лицето му бавно се стопяваше познатата защитна твърдост, с която винаги реагираше, когато ставаше дума за майка му.
— Значи е искала да продаде — произнесе накрая. Не като въпрос, а като заключение.
— Най-вероятно.
— И да не ни каже.
— Тя вече ти е спестявала много неща. Просто сега за първи път държиш доказателства в ръцете си.
Той стана, прекоси стаята и застана до прозореца с гръб към нея.
— Трябва да говоря с нея. Сам. Очите в очи.
— Добре.
— Не се намесвай. Остави ме аз да го направя.
Силвия кимна. Разбираше — някои разговори човек трябва да проведе без ничия подкрепа.
В събота сутринта Александър замина. Тя остана вкъщи, мина през магазина, приготви обяд, подреди праха по рафтовете — обичайни задачи, които се вършат по-леко, когато апартаментът е тих.
Той се върна след около три часа.
Той…
