Александър Живков прекрачи прага и още преди да събуе обувките си усети, че въздухът в хола е различен. Силвия не държеше телефон, не прелистваше книга, не беше пуснала телевизора. Просто седеше изправена, с длани върху коленете, и го чакаше.
— Трябва да поговорим — произнесе тя спокойно.
Не беше повишила тон. Нямаше острота. Но нещо в гласа ѝ — твърдата яснота, лишена от колебание — го накара да спре насред антрето.
— Слушам те — отвърна той предпазливо.
— Кажи на майка си да спре. — Думите ѝ излязоха равни, почти уморени. — Ако не го направиш, аз ще разкажа истината за семейството ви. На всички.
По устните му премина сянка на усмивка — повече защитна реакция, отколкото ирония.
— Това заплаха ли е?
— Не. Това е факт.
Силвия завъртя лаптопа към него. Екранът светна право в лицето му.
Александър пристъпи по-близо. Наведе се. Погледът му първо изрази недоумение, после разпознаване, а след това — нещо по-дълбоко, което тя разчете без усилие. Цветът на лицето му се отдръпна, сякаш някой бе намалил осветлението.
Тя затвори компютъра.
— Три години — каза тихо. — Три години събирам документи, извлечения, копия. Не защото съм крояла план. А защото знаех, че този разговор рано или късно ще се случи.
Той се отпусна на дивана, сякаш коленете му изведнъж бяха омекнали. От съседния апартамент се носеше приглушена джазова мелодия — неуместно нежна за напрежението в стаята.
— Какво искаш от мен? — попита след дълга пауза.
— Засега само едно. Да говориш с майка си. Сам. Без да ме намесваш. И да ѝ обясниш, че някои граници вече съществуват.
Силвия се изправи, взе чашата с още топлия чай — току-що си беше наляла — и се отправи към спалнята. На прага се обърна.
— И още нещо, Александър. Проверих имота с адвокат. Има законови възможности.
Тази нощ той не мигна. Чуваше го как обикаля — кухня, коридор, обратно към кухнята. Паркетът изскърцваше на едно и също място до хладилника. Силвия лежеше в тъмното и гледаше тавана. Не изпитваше гняв. Само особено, почти болезнено спокойствие. Като след дълго носен тежък товар, който най-сетне оставяш на масата.
На сутринта Александър изглеждаше така, сякаш не три часа, а три години бе лишаван от сън.
— Ще ѝ се обадя — каза кратко.
Силвия кимна и му подаде чаша кафе.
Снежана Христова беше от онези жени, за които всички казват „силен характер“. Произнасят го с уважение и лека предпазливост, но никога в нейно присъствие. Ниска, набита, с къса коса в студен сребрист оттенък, тя умееше да влезе в помещение така, че веднага да стане ясно кой задава тона.
Александър набра номера ѝ към десет и половина. Силвия се оттегли в другата стая, ала панелните стени не крият добре гласове.
Отначало той говореше тихо. После тонът му се повиши.
— Мамо, моля те. Изслушай ме.
Кратко мълчание.
— Не, никой не ме притиска. Просто чуи—
Нова пауза. По-дълга.
— Добре. Добре, ще дойдем.
Силвия притвори очи.
Ще дойдем.
Апартаментът на Снежана в „Люлин“ носеше тежестта на десетилетия непроменен живот. Плътни пердета, витрина с кристални чаши, снимки в рамки по стените. На всички тях Александър беше малък, закръглен, усмихнат. Силвия не присъстваше в нито една.
Вратата се отвори още преди да почукат — очевидно ги бе наблюдавала през шпионката.
— Заповядайте — изрече тя с интонацията на човек, който прави услуга.
В хола ги чакаха подредени чаши. Снежана умееше да създава фасада на гостоприемство — това ѝ беше силната страна. Силвия седна, изправи рамене и положи ръце в скута си.
— Александър спомена, че имаш някакви претенции — започна Снежана, обръщайки се към снаха си, но без да откъсва очи от сина си.
— Имам конкретни въпроси — отвърна Силвия. — И вярвам, че знаете точно кои.
Веждите на Снежана леко се повдигнаха — нейният начин да изрази недоумение без думи.
— Винаги съм искала да ви помогна.
— Госпожо Христова, прехвърлили сте имота.
Настъпи тишина.
Александър впери поглед в масата.
— Наложително беше — каза след миг Снежана. — Имаше проблеми в документите. Уредих ги.
— Консултирах се с юрист — продължи Силвия спокойно. — Не е имало никакви нередности. Парцелът е прехвърлен на ваше име без моето съгласие, въз основа на пълномощно, което Александър е подписал, без да го прочете. Това подлежи на обжалване.
Снежана хвърли кратък, остър поглед към сина си — като предупреждение.
Той не реагира.
— Искаш да съдиш майка ми? — попита тихо.
— Искам да ми бъде върнато онова, което ми принадлежи — отвърна тя със същата тиха категоричност. — Това не е едно и също.
Четиридесет минути по-късно си тръгнаха. Без повишени гласове, без тряснати врати — всичко премина почти учтиво, почти семейно. Снежана ги изпрати до входа с изражение, което напомняше на човек, изгубил партия шах, но вече обмислящ следващия ход, и тишината в асансьора беше толкова плътна, че предвещаваше разговор, който тепърва щеше да промени всичко.
