Той…
Силвия го видя още от прага и разбра без думи — този път срещата не беше от онези обичайните, в които Снежана Христова говори, а синът ѝ мълчаливо поема всичко. Нещо беше помръднало.
— Плака — каза Александър Живков, докато сваляше якето си.
— Не ме изненадва.
— Силвия, недей така.
— Не се подигравам. Наистина не съм изненадана. Когато ѝ свършат доводите, идват сълзите.
Той въздъхна и остави ключовете на шкафа.
— Твърди, че искала да спести пари. За старини. Страх я било да не остане без нищо.
Силвия го погледна право.
— Чии пари?
Тишината между тях натежа.
— Нашите — отвърна тихо той.
При адвокат отидоха двамата. Кабинетът на Албена Стоянова се намираше на оживена софийска улица — светла стая, подредено бюро, купчина папки и онзи спокоен, равен глас, който внася ред, когато всичко друго изглежда объркано. Тя прегледа документите внимателно, зададе няколко уточняващи въпроса и накрая каза, че има достатъчно основания за оспорване.
— Процедурата няма да е кратка — предупреди ги. — И ще ви струва нерви.
— С това разполагам — отвърна Силвия.
Александър седеше до нея, необичайно мълчалив. Когато дойде моментът да подпише пълномощното, този път не бързаше. Чете всяка страница внимателно, ред по ред. Албена Стоянова изчака търпеливо.
Два дни по-късно телефонът звънна.
Силвия вдигна. Нарочно. Преди често не отговаряше.
Гласът на Снежана звучеше различно — без онова самоуверено спокойствие и без меките интонации, зад които обикновено се криеше твърдост.
— Силвия, искам да поговорим.
— Слушам ви.
— Не по телефона. Ела при мен.
Тя се замисли за миг.
— Добре. Утре в дванайсет.
Когато Снежана отвори вратата, изглеждаше променена — без старателно оформена прическа, по домашен халат. За първи път от години Силвия видя истинската ѝ възраст. Не „шестдесет с претенции за четиридесет и пет“, а просто уморена жена на шестдесет, с тъмни сенки под очите.
Седнаха в кухнята. Снежана преплете пръсти върху масата.
— Постъпих неправилно — започна тя. — За парцела. Мислех си, че щом остава в семейството, няма значение. Но нямах право. — Говореше бавно, на пресекулки, сякаш всяка дума ѝ тежеше. — Свикнала съм аз да решавам. Да съм убедена, че знам най-добре. Александър от малък ме слушаше… и аз…
Изречението увисна.
— Разбирам — каза Силвия спокойно.
— Сърдиш ли ми се?
Отговорът не беше прост. Тя замълча.
— Сърдих се три години. Сега искам само да приключим достойно. Имотът трябва да се върне на нас. За всичко останало можем да опитаме да започнем отначало. Но при други правила. Ако сте готова да ги приемете.
Снежана я гледа дълго. В погледа ѝ нямаше превъзходство, нито онзи едва доловим критичен отблясък, който Силвия усещаше толкова време.
— Ти си силна жена — произнесе тя накрая. Не като похвала, а като констатация.
— Просто внимавам — отвърна Силвия.
Четири месеца по-късно парцелът отново беше на тяхно име. Без съдебна зала — Снежана подписа доброволно прехвърлянето. Албена Стоянова отбеляза, че това е най-разумният изход. Силвия също мислеше така.
В деня, когато сложиха последните подписи, тя и Александър заминаха към имота — за първи път от две години. Къщата ги посрещна занемарена, дворът — обрасъл. Ябълковите дървета не бяха подрязвани отдавна.
Александър обикаляше мълчаливо, оглеждаше всяко кътче. Силвия седна на стъпалата на верандата и отпи кафе от термоса.
— Оттук може да стане нещо хубаво — каза той след време.
— Може.
— Би ли искала?
Тя го погледна. Стоеше до старата ябълка — малко несигурен, различен от човека отпреди три години, различен и от онзи отпреди три месеца.
— Зависи — отвърна честно.
— От какво?
— От много неща. И от теб също.
Той се приближи и седна до нея. Рамо до рамо. Мълчаха. Някъде от съседния двор се чуваше почукване на кълвач — равномерно, делово.
— Дълго не виждах какво става — прошепна Александър. — Това не е оправдание.
— Знам.
— А сега?
Силвия допи кафето си и зави капачката.
— Сега ще видим. Първо трябва да се подрежат дърветата. Съвсем са изоставени.
Той проследи погледа ѝ към клоните и се усмихна леко, без показност.
— Мога да ги подрежа.
— Знам. Казвал си ми. Преди три години.
Тя стана и тръгна към колата за инструментите. Александър остана за миг на място и я гледаше. Може би мислеше същото като нея — че някои неща се поправят, ако се захванеш навреме. А други не се кърпят, а се засаждат отново.
Отначало.
Върху собствената си земя.
