Галина кимна бавно.
— Добре. — Замълча за кратко, после добави: — Това означава, че не започваш от нулата. И това е важното.
Оказа се, че Галина познава точните хора. Още на следващия ден телефонът на Ясмина иззвъня. Гласът отсреща беше кратък и делови:
— Уляна Илиева. Тридесет и една годишна. Работи в същата логистична фирма — мениджър „Клиенти“. С Георги са заедно от осем месеца.
Настъпи тишина.
— Сигурна ли си? — попита Ясмина тихо.
— Напълно. Племенницата ми е на рецепцията там. В такива офиси тайни няма — просто никой не ги произнася на глас.
Осем месеца.
Ясмина започна да брои назад. Преди осем месеца тя го беше помолила за пари за зимни ботуши. Той беше отвърнал: „Сега не е моментът, изчакай до другия месец.“ Тя изчака. Ботуши така и не си купи.
А той осем месеца е водил Уляна Илиева по ресторанти и хотели.
Нещо вътре в нея се размести. Не се счупи — просто се измести, като шкаф, който отдръпваш, за да освободиш място.
Тя не направи сцена. Не звънна на Уляна. Не изпрати гневни съобщения на Георги. Вместо това постъпи различно.
В понеделник рано сутринта, докато той още спеше, Ясмина събра документите си — само своите. Паспорт, трудова книжка, здравна карта, удостоверение за брак. Подреди ги в папка и я пъхна в служебната си чанта.
После си направи кафе. Изпи го права до прозореца и си каза: адвокат. Трябва ми адвокат.
Галина ѝ даде контакт на Йорданка Калинова — юрист със сериозна практика в семейното право и, по думите ѝ, жена, която „не понася мъже, убедени че всичко им е позволено“.
Часът беше за сряда. Георги не научи нищо.
В неделя вечерта той се прибра уж от Николай. Беше в приповдигнато настроение и миришеше на чужд парфюм, прикрит с дъвка.
— Как мина? — извика Ясмина от кухнята.
— Чудесно. Поседяхме, поговорихме.
— Радвам се, — отвърна тя спокойно и обърна кюфтето в тигана.
Нищо не заподозря. И защо да заподозре — тя винаги беше тиха, удобна, предвидима.
Нека още малко да вярва в това.
До сряда оставаха два дни.
Кабинетът на Йорданка Калинова се намираше на втория етаж в обикновена бизнес сграда — без излишен блясък, без луксозни мебели. Бюро, няколко шкафа с папки, дипломи по стените. Жената беше около петдесет и пет годишна, с къса коса и поглед, който трудно можеше да бъде изненадан.
Ясмина изложи всичко — осемте месеца, Уляна Илиева, сивата кооперация, личната ѝ банкова сметка, преминаването от половин работен ден към пълен.
Йорданка слушаше, отбелязваше по нещо, после свали очилата си.
— Апартаментът на чие име е?
— На негово. Купен преди брака.
— Общото имущество?
— Автомобилът — купен преди три години, по време на брака. И вилата — тя е на мое име, подарък от родителите ми.
— Добре. — Очите ѝ пробягаха по бележките. — Вилата не подлежи на делба. Колата ще се дели. Имате ли деца?
— Не.
— Това улеснява процедурата. — Пауза. — Подготвена ли сте за съпротива от негова страна?
Ясмина не се поколеба.
— Да.
На връщане се качи на автобуса. Гледаше през прозореца — хора, витрини, гълъби по покривите. Същият град като вчера. И все пак нещо беше различно. Сякаш бе съблякла палто, което отдавна ѝ беше тясно.
Георги я чакаше в антрето. Самото това беше необичайно.
— Къде беше? — попита.
— По работа.
— Каква работа?
В гласа му прозвуча онзи познат оттенък — леко повишен, остър, контролиращ.
— Лична, Георги.
Тя окачи якето си и мина покрай него към кухнята.
Следващите две седмици минаха в странно равновесие. Отвън всичко изглеждаше непроменено, но вътре тя действаше систематично. Събираше исканите документи, изваждаше банкови извлечения, снима касови бележки за по-големите покупки.
Георги започна да нервничи. Дразнеше се за дреболии, после мълчеше с часове.
Една вечер подхвърли:
— Имам чувството, че нещо кроиш.
— Защо мислиш така?
— Променена си.
Тя вдигна очи от книгата.
— Може би съм пораснала.
Той не намери какво да каже и излезе на балкона да говори по телефона. Името не се чу, но и не беше нужно.
Нека говори.
В петък Ясмина подаде молба за развод. Сама. Без предупреждение.
Още същия ден той разбра — уведомлението пристигна на общата им електронна поща, създадена преди години и почти забравена. Вратата се затръшна по-рано от обичайното — тя веднага усети, че е прочел.
Стоеше в кухнята и чакаше.
Той влезе, остави телефона на масата и я погледна продължително.
— Какво е това?
— Молба за прекратяване на брака — отвърна тя спокойно. — Предполагам, че можеш да четеш.
— Ти нормална ли си?
— Точно сега — да.
Той се отпусна на стола. Това я изненада — обикновено оставаше прав, налагаше присъствието си. Сега сякаш нещо го беше напуснало.
— Ясмина. Хайде да поговорим като хората.
— Добре, — съгласи се тя и също седна срещу него.
