Преди би бръкнала в портмонето си почти машинално — не от желание, а от навик. Да даде. Да не пита. Да не усложнява.
Сега обаче го погледна право в очите и произнесе спокойно:
— Нямам свободни пари.
Георги примигна, сякаш не беше чул правилно.
— Как така нямаш? Нали вече получаваш заплата?
— Харча ги за себе си.
— За себе си? И какво толкова си купуваш?
— Ботуши — отвърна тя без да повишава тон. — Истински ботуши, Георги. Онези, които три години гледах по витрините и все отлагах.
Той замълча. По лицето му се изписа кратко объркване — отвори уста, после я затвори, без да намери реплика. Накрая грабна телефона си и излезе на балкона.
Ясмина довърши чиниите, избърса плота и се облегна за миг на мивката. Значи така ставало. Достатъчно било да имаш нещо свое — нещо, което не подлежи на преговори и не може да бъде поискано обратно.
Но Георги не беше от мъжете, които преглъщат промените без реакция. И онова, което щеше да последва, тя още не подозираше.
В петък вечерта той не се прибра сам.
Ясмина беше в кухнята, когато от антрето долетяха два гласа — неговият и женски, непознат, висок и леко престорен. Тя излезе.
На прага стоеше жена на около тридесет и пет. Безупречно поддържана, с бежово палто и малко куче, притиснато до гърдите ѝ. Оглеждаше Ясмина така, сякаш тя е част от обзавеждането — и то не от най-интересните предмети.
— Това е Лора — подхвърли Георги. — Работим заедно. Мина за малко.
„За малко“, повтори наум Ясмина, докато наблюдаваше как гостенката преценява мебелите, стените, завесите — с хладната прецизност на човек, свикнал да сравнява.
— Приятно е тук — каза Лора без особена емоция.
Ясмина се усмихна — усмивка гладка, без пукнатини.
— Заповядайте. Ще пиете ли чай?
„Малкото“ посещение продължи четиридесет минути. Лора се настани на дивана, отпиваше от чашата и обсъждаше с Георги хора от офиса. Ясмина седеше до тях, подаваше бисквити и слушаше. Наблюдаваше внимателно.
Бързо разбра, че Лора не е любовница. Погледът ѝ към Георги беше твърде небрежен, почти приятелски. Между тях нямаше напрежение, а навик. Колежка — да. Но защо беше доведена тук?
Отговорът изплува сам, когато гостенката си тръгваше. В антрето, докато оправяше палтото си, тя небрежно отбеляза:
— Георги, не забравяй за Уляна. Чака да ѝ върнеш отговор.
Той се стегна почти незабележимо. Ясмина улови момента — твърде бързото кимване, прекалено високото „разбира се“.
Уляна.
След като затвори вратата, Ясмина се върна да прибере чашите. Името се въртеше в съзнанието ѝ като монета по маса — звънливо и упорито.
Тя не вдигна скандал. Не прерови телефона му посред нощ, не проверява джобове и чанти. Това би било банално и предвидимо — а Георги щеше мигновено да се затвори.
Вместо това реши да гледа. Само да гледа.
В продължение на две седмици следеше дреболиите. Как във вторник и четвъртък се прибира по-късно. Как излиза „за малко въздух“ на балкона с телефона. Как изведнъж започна да купува нови чорапи — и то качествени, не от кварталния магазин. Смешно беше, но точно това я накара да се замисли. Георги никога не се интересуваше от чорапи.
Една неделя обяви, че ще ходи при Палыч — същият, за когото уж събираха пари.
— Дълго ли ще се бавиш? — попита тя.
— Около три часа. Ще го изпратим както трябва.
Ясмина кимна и изчака входната врата да се затвори. Пет минути по-късно облече якето си и тръгна след него.
Не беше от хората, които умеят да следят. Само по сериалите беше виждала подобни сцени и винаги ги смяташе за нереални. Оказа се, че е напълно възможно — стига да държиш дистанция и да не впиваш поглед в тила на човека.
Георги вървеше пеша. Кварталът им беше стар и всичко беше на пешеходно разстояние. Вместо към метрото, той пое към малкия парк, после покрай търговския център и накрая сви в двор на сива пететажна кооперация, която Ясмина сякаш никога не бе забелязвала. Навес над входа, домофон, изтрита боя.
Натисна код — без да звъни. Значи го знаеше.
Вратата се отвори и той изчезна вътре.
Ясмина остана отсреща. Вдигна поглед към прозорците. След няколко минути на третия етаж светна лампа.
Думи не бяха нужни.
Тя се обърна и тръгна към крайбрежната алея. Просто да върви. Да не стои на едно място.
Учуди се, че не усеща ярост. Вървеше покрай водата, наблюдаваше патиците и вместо „как можа“, мислеше „и сега какво“.
Това беше ново — мисълта за себе си, а не за него. Какво иска тя. От какво има нужда. Накъде ще поеме.
Седна на пейка и извади телефона си. Написа на Галина: „Свободна ли си?“
Отговорът дойде веднага: „Винаги. Какво става?“
„Ще ти разкажа. Мога ли да мина?“
„Чакам те.“
Галина живееше на двайсет минути пеша — в тухлена девететажна с портиер и стар асансьор, който се движеше бавно и тържествено. Ясмина се качи на шестия етаж и позвъни.
Вратата се отвори почти веднага. Галина беше по домашни дрехи, с чаша в ръка, и я изгледа внимателно — без въпроси.
— Влизай.
Ясмина се събу, седна на дивана и тогава започна. За Лора. За чорапите. За сивата кооперация. За светналия прозорец на третия етаж.
Галина слушаше, без да я прекъсва. После попита кратко:
— Името знаеш ли?
— Уляна.
— Фамилия?
— Не.
Галина остави чашата си на масата.
— Добре. Това ще го разберем. Имаш ли сметка?
— Имам.
— Хм.
