— Глупак си, Георги. Чист глупак.
Ясмина го изрече спокойно, почти безцветно. Нямаше вик, нямаше трясък на врати. Седеше на кухненската маса, вперила поглед в мъжа си така, сякаш го вижда за първи път — и откритието изобщо не ѝ допадаше.
Георги бавно откъсна очи от телефона. Винаги реагираше така — със закъснение, сякаш демонстрираше, че неговите занимания са по-важни и тя може да почака.
— Моля? Какво каза?
— Нищо. Хапвай.
Тя се изправи и премести тенджерата на другия котлон. Жестът беше механичен, отработен през годините. За десет години в този апартамент познаваше всяка подробност — коя дъска на пода пропуква, откъде нахлува студеният въздух през дограмата, която Георги обещаваше да смени още преди три зими.
И така и не я смени.
Финансите у дома винаги бяха негова територия. Работеше в логистична фирма — нито собственик, нито управител, просто старши мениджър, но говореше така, сякаш лично движи половината икономика на страната. Получаваше прилична заплата. Ясмина знаеше това по усещане — точната сума никога не ѝ беше казвал.
— Защо ти е да знаеш? Всичко необходимо имаш.
„Необходимо“ беше любимата му дума. Веднъж седмично ѝ подаваше точно преброени пари за храна. Ако посмееше да поиска още, лицето му се свиваше, сякаш иска орган за трансплантация.
— Миналата седмица пак взимаше. Къде изчезват?
— Георги, цените скочиха.
— На всички са скочили. Другите се оправят.
Ясмина работеше в районна поликлиника като администратор — на половин работен ден. Заплатата ѝ беше символична и той отлично го знаеше. Може би именно затова държеше контрола толкова здраво — каишката беше невидима, но стегната.
Тя дълго време не го назоваваше така. Просто живееше. Преглъщаше. Убеждаваше се, че навсякъде е подобно.
Докато не се появи Галина Мартинова.
Галина, старшата сестра в същата поликлиника, беше на четиридесет и две, разведена, с ярки обици и глас, който никога не се снишаваше, когато изказва мнение. Ясмина едновременно се притесняваше от нея и ѝ се възхищаваше.
Един обеден ден, в тясната стая за персонала, без да планира, Ясмина въздъхна:
— Трябва да помоля мъжа си за пари за нови ботуши. Старите вече се разлепят.
Галина я изгледа над чашата с чай.
— Да помолиш мъжа си? Нали работиш?
— На половин ден съм…
— Ясмина — прекъсна я тя и остави чашата. — Ти си зряла жена. Не е редно да просиш пари за обувки.
Тогава Ясмина не отвърна. Но нещо в нея тихо щракна — като предпазител, който най-после заема правилното си място.
Промяната започна почти незабележимо — както става с важните неща.
В поликлиниката назначиха нов управител — Диана Огнянова, енергична жена около петдесетте. За броени седмици разместви кабинети, освободи груб регистратор и въведе платени консултации за фирмени клиенти. За новата организация ѝ трябваше администратор на пълен работен ден.
Галина предложи Ясмина.
— Аз ли? — смути се тя. — Никога не съм…
— Ще се справиш — отсече Галина. — Умна си, подредена и търпелива. С хората умееш да говориш. Какво повече?
Диана Огнянова разговаря с нея двайсетина минути и накрая заяви: „Започвате от понеделник на пълен работен ден. Заплатата е…“ Сумата беше двойно по-висока от досегашната. Ясмина едва не се задави от изненада.
В метрото на връщане гледаше отражението си в тъмното стъкло на тунела и мислеше само едно: трябва да имам собствена сметка. Лична. Не обща.
На Георги не каза веднага.
Първо просто започна новия режим. Той забеляза чак след две седмици, когато видя, че се прибира по-късно.
— Къде се губиш?
— На работа.
— До толкова късно?
— Вече съм на пълен работен ден — отвърна тя спокойно, докато режеше хляб. — Новата управителка ми предложи. Съгласих се.
Настъпи пауза.
— И колко ти плащат?
— Достатъчно.
За пръв път не му даде конкретен отговор. Той се взря в гърба ѝ, а тя почти физически усещаше погледа му между плешките.
— Ясно — изрече накрая и се оттегли в хола.
Тя си пое въздух.
В четвъртък, в обедната почивка, влезе в банка, подписа нужните документи и след двайсет минути излезе с карта в портмонето. Обикновена пластика. Но когато я стисна в дланта си, почувства тежест — не радост, а стабилност. Сякаш земята под краката ѝ стана малко по-твърда.
Първата заплата постъпи в края на месеца. Тя я прехвърли по новата сметка, отвори приложението и дълго гледа цифрата.
Усмихна се.
Георги усети промяната. Имаше инстинкт за всяко колебание в настроението ѝ. Може би затова толкова време беше държал всичко под контрол — щом доловеше, че започва да диша по-свободно, намираше начин да затегне въздуха.
— Ясмина, трябват ми три хиляди лева. Събираме се с колегите за подарък на Палыч, излиза в пенсия.
Преди тя щеше да посегне към портмонето си. Не защото ѝ се искаше, а защото беше свикнала — да дава, да не спори, да не задава въпроси.
Но този път тя вдигна очи към него.
