Той започна да говори без пауза. Дълго и настоятелно. Обясняваше ѝ, че тя преувеличава, че „такива неща“ се случват във всяко семейство, че всичко можело да се оправи, стига тя да не драматизира. Уверяваше я, че ще „уреди ситуацията“ и че тя просто не виждала цялата картина.
Ясмина го слушаше мълчаливо. И с изненада установи, че в нея няма буря. Нито гняв, нито обида. Само една глуха умора… и странно облекчение, сякаш е свалила тежък товар от раменете си.
— А за Уляна Илиева какво ще кажеш? — попита тя, когато той най-сетне млъкна.
Настъпи тишина. Проточи се.
— Откъде знаеш… — гласът му пресекна.
— Това няма значение. Осем месеца, Георги. Докато ми броеше стотинките за храна, осем месеца я водеше в онази кооперация на улица „Зелена“.
Той я гледаше така, сякаш пред него стоеше непозната. Може би наистина вече не я разпознаваше.
Процедурата по развода продължи три месеца. Нито светкавично, нито мъчително. В началото Георги настояваше да се „разберат по взаимно съгласие“ — но при условия, които устройваха единствено него. Йорданка Калинова търпеливо разглеждаше всяко негово предложение, разясняваше на Ясмина правните детайли и спокойно посочваше кое е справедливо и кое — не.
Колата продадоха и разделиха сумата по равно. Георги се опита да претендира за вложения в ремонта на вилата, но нямаше никакви документи. За разлика от него, Ясмина разполагаше с нотариален акт на свое име, издаден много преди спорния ремонт.
Вилата остана нейна.
Що се отнася до Уляна Илиева — тя сякаш се изпари така тихо, както се беше появила. Галина беше научила от племенницата си, че Уляна напуснала работа и преминала в друга фирма. Георги не споменаваше нищо. Ясмина не прояви интерес.
В деня, когато подписаха окончателните документи, той я настигна в коридора на съда.
— Променила си се — каза ѝ.
— Така е.
— Преди беше… различна.
— По-удобна, нали това имаш предвид?
Той не възрази. Мълчанието му беше достатъчно.
Ясмина нае малък апартамент недалеч от стария квартал — едностаен, с високи тавани и огромен прозорец, който изпълваше стаята със светлина. Първата покупка за новия ѝ дом не бяха пердета или чинии. Бяха ботуши. Качествени, кожени, тъмнокафяви. Влезе в магазина, премери няколко чифта, избра тези и плати със собствената си карта.
„Благодарим Ви“, усмихна се продавачката.
Ясмина излезе навън.
Просто излезе. С новите си ботуши. С парите в личната си сметка. С усещането, че стъпва на собствена земя.
Галина дойде на новодомието с бутилка вино и торта. Нямаше столове — само матрак и сгъваема масичка — затова двете седнаха на широкия перваз и гледаха как вечерта бавно обгръща двора.
— Страх ли те е? — попита Галина.
Ясмина се замисли искрено.
— Малко. Но не както ме беше страх всеки път, когато трябваше да искам пари за хляб.
Галина кимна и напълни чашите.
— Е, значи си на прав път.
Чукнаха се. Уличните лампи светеха, някъде долу се чуваше детски смях, а обикновената градска вечер ѝ се стори необикновено красива — защото беше нейна. Само нейна.
Телефонът ѝ изписа известие: преведена заплата. Тя погледна сумата, прибра апарата и се усмихна.
Никога повече нямаше да моли някого за пари за храна.
Имаше своя сметка.
Измина една година.
Без да усети кога точно. Просто живееше. Работеше, подреждаше дома си, през уикендите ходеше до вилата и засаждаше цветя и подправки — лавандула, космея, мента покрай алеята. Някои растения нямаха практична стойност, но ѝ носеха радост.
Диана Огнянова я повиши до заместник по административните въпроси. Длъжността звучеше сериозно — повече ангажименти, по-добро възнаграждение и собствен кабинет. Малък, но личен. На бюрото стоеше чаша с надпис „Boss“, подарък от Галина, и кактус, който Ясмина упорито поддържаше жив.
Георги понякога ѝ пишеше. Рядко — веднъж месечно, обикновено за формалности: уточнение по документ, потвърждение на адрес. Тя отговаряше кратко и делово. Без горчивина. Без подигравки. Както се пише на човек, който вече ти е чужд.
Един ден Галина я попита:
— Съжаляваш ли за нещо?
Ясмина не бързаше с отговора.
— За изгубените години — малко. За това, че си тръгнах — изобщо не.
Това беше чистата истина.
В събота отиде на пазара за разсад. Докато избираше чери домати, до нея спря висок мъж с ленена риза и объркан поглед пред щайгите.
— Извинете — обърна се той. — Знаете ли какво е това? Продавачката изчезна, а аз съм напълно изгубен.
— Босилек — отвърна Ясмина. — Лесен е за гледане. Няма да сгрешите.
— За пръв път ще садя нещо на вилата — призна той с такава искреност, че тя се усмихна.
— Тогава започнете с босилек. Ще ви даде кураж.
Той купи босилек, тя — своя разсад. Оказа се, че вървят в една посока. После се оказа, че и двамата имат нужда от кафе. А след това — че никой не бърза за никъде.
Казваше се Николай. Лекар по професия. Разведен от две години. И по всичко личеше, че също наскоро е започнал да диша по-свободно.
В кафенето прекараха близо два часа. Разговорът течеше леко — за градината, за работата, за странните завои на съдбата.
Когато се разделяха, той попита:
— Може ли да ви пиша?
Ясмина го погледна спокойно.
— Може.
Тръгна към колата си — купена с нейни средства — с разсада в ръце и с тиха топлина в гърдите. Не беше бурна еуфория. Просто меко, светло усещане.
Животът умееше да поднася изненади.
Стига човек първо да освободи място за тях.
