Имаше още нещо, което усещах ясно – Десислава сякаш се луташе в присъствието ми. Не от лошо отношение. Просто беше свикнала, че в София я посрещат като скъп гост. Там мястото ѝ беше подготвено, идването ѝ – очаквано, дните – нагласени според нея.
Тук ролите бяха разменени. Аз бях тази, която гостуваше. И тя не знаеше как да го изживее.
Питаше ме дали искам чай, но не посягаше да го направи. Казваше ми: „Хладилникът е пълен, вземи си каквото ти се яде“, без да ѝ хрумва, че може би трябва да помисли предварително какво бих предпочела. Не беше злонамерено. По-скоро липса на навик. Истинското посрещане не означава само да дадеш легло. Означава да мислиш за човека преди да е поискал нещо. Тази мисъл я запазих за себе си.
На четвъртата сутрин станах в осем. В апартамента беше тихо. Отидох до кухнята – котлонът студен, тенджерите празни. В хладилника – вчерашната супа и половин кутия мляко.
Изпих млякото, облякох се и излязох до магазина на ъгъла.
Купих яйца, домати, сирене, лаваш и няколко сочни праскови. Прибрах се, направих си бъркани яйца с домати – само за мен. Закусих спокойно, измих чинията, сложих чайник да заври и се настаних с книга.
Около девет и половина Ива се появи в кухнята – рошава, още сънена.
– Има ли нещо за ядене? – попита тя, протягайки се.
– Не знам – отвърнах спокойно. – Аз вече закусих.
Тя примигна.
– А за нас?
– В хладилника има яйца и сирене. Лавашът е на масата. Всичко необходимо е там.
Погледна ме няколко секунди, сякаш очакваше продължение. После мълчаливо отвори хладилника. Извади яйцата, задържа се пред печката, видимо несигурна.
– Можеш ли да си направиш омлет? – попитах я.
– Ами… мисля, че да.
– Тиганът е в долния шкаф, олиото – вляво.
След малко кухнята се изпълни с мирис на пържено. Омлетът ѝ стана леко накриво, но напълно приличен. Наряза си сирене, откъсна парче лаваш и седна.
Десислава стана чак към единайсет.
Влезе сънена, спря на прага и огледа сцената – дъщеря ѝ довършваше закуската си, аз четях.
– Ти яде ли вече? – обърна се тя към мен.
– Преди два часа – отговорих, без да вдигам глас.
– Защо не ме събуди?
Повдигнах очи от страницата.
– В отпуск си. Почивай.
Замълча. После си сипа кафе и застана до прозореца. Стоеше с гръб към нас, дълго без дума.
– Маргарита… – каза накрая тихо. – Сърдиш ми се.
– Не.
– Сърдиш се. Чувам го.
– Не се сърдя. Почивам. Както и ти, когато си при нас.
Тишината този път беше по-плътна.
Тя се обърна бавно. Погледът ѝ беше различен – съсредоточен, внимателен. Не онзи разсеян начин на слушане, а истински.
– Нарочно го правиш – изрече без укор, по-скоро като човек, който разбира.
– Кое?
– Че дойде.
– Взех си отпуск и дойдох при зълвата си да си почина. Какво странно има?
Тя остави чашата на масата и прокара длан по плота напред-назад – жест на човек, който не знае къде да дене ръцете си.
– Маргарита… никога не съм се замисляла как ти го приемаш.
– Защото беше по-лесно да не се замисляш.
Думите ми прозвучаха по-рязко, отколкото възнамерявах. Но не ги оттеглих.
Останалите две седмици и половина се оказаха изненадващо приятни. Не идеални – но истински.
Десислава започна да готви по-често. Не всеки ден, но редовно. Понякога през ден, понякога два пъти поред. Излизахме заедно до пазара, избирахме зеленчуци, обсъждахме какво да приготвим. Два пъти готвихме рамо до рамо. Веднъж направихме рибена чорба от бяла риба – толкова сполучлива, че Иван поиска допълнително. От него това беше равносилно на аплодисменти.
Една вечер излязохме четиримата на разходка по крайбрежната алея. Жегата беше поотслабнала. Вървяхме бавно край реката, с по един сладолед в ръка. Почти не говорехме. Ива нещо пишеше в телефона си, Иван гледаше водата. Десислава вървеше до мен и след известно време каза тихо:
– Не помня кога за последно съм се разхождала ей така. Без причина.
– Това е почивка – отвърнах.
Тя се засмя – тихо и малко засрамено.
– Явно.
Една нощ останахме в кухнята до след полунощ. Както едно време. Само че този път разговорът беше различен. Говорихме не повърхностно, а дълбоко. Разказа ми за развода си – не накратко, а с подробности, които досега беше спестявала.
За страха да остане сама с децата и кредита. За неудобството да иска помощ от Георги, когато парите не стигат до края на месеца. За това, че юлските ѝ пътувания до София не са били само ваканция, а спасителна пауза – място, където не носи цялата тежест сама.
Не седнахме да изписваме правила. Нямаше списъци и условия. Просто приехме, че нещата трябва да се назовават такива, каквито са. И че премълчаването излиза по-скъпо.
На двадесет и втори юли се прибрах в София.
Георги ме чакаше на гарата с букет бели хризантеми – очевидно купени набързо от цветарката до входа на метрото.
Когато стигнахме вкъщи, видях, че апартаментът е подреден. Не повърхностно, а старателно – подът измит, масата лъсната, всичко по местата си.
– Десислава иска догодина пак да дойде – подхвърли той предпазливо.
– Нека дойде – казах. – За една седмица. И децата ще помагат.
Той кимна.
– Разбрахме се.
През май ѝ се обадих аз. Поканих я. Дойде за осем дни, донесе продукти за всички, миеше чиниите всяка вечер и си тръгна, без да чака да я молим да остане още.
А после взех отпуск.
И заминах. Само че този път – не при Десислава.
