– …тази особена лекота, която винаги означаваше, че следва нещо съществено – тази година пак ли оставаме по стария план за юли? Подхвърлих на децата, че може да отидем до София. Иван иска да се поразходи из града, да огледа университети за кандидатстване.
– Десислава… – прекъснах я внимателно.
– Какво?
Поех си въздух.
– Тъкмо затова ти звъня. Реших това лято да си пусна отпуск през юли и да дойда при теб. За две-три седмици. Отдавна се каня да видя Пазарджик. А и да прекараме време заедно, не само когато ти идваш при нас. Нали сме семейство.
Отсреща настъпи пауза.
Кратка – може би три секунди. Но достатъчно ясна.
– При… при мен? – гласът ѝ се сниши.
– Да, при теб – повторих спокойно. – Петнайсет години не съм идвала. Все ти пътуваш.
– Ами… – долових в интонацията ѝ предпазливост, която досега не бях чувала. – Тук малко ни е тясно.
Едва се сдържах да не се усмихна. Тристайно жилище.
– Ще се побера – отвърнах. – Не ми трябва много. Диванът в хола ще ми стигне.
– Маргарита, но децата са си вкъщи, Иван, Ива…
– Десислава – казах равномерно, без острота, – имате три стаи. Няма да съм претенциозна. Готвя, чистя, не създавам шум. Ще се разберем.
Отново мълчание. Този път по-дълго.
– Добре тогава. Ела.
– Чудесно. Вече купих билета. На първи юли пристигам.
След като затворих, оставих телефона на масата и останах неподвижна няколко минути. През отворения прозорец влизаше мирис на зеленина и тополов пух. Беше май – мек, светъл, обещаващ лято. До прибирането на Георги имаше още два часа. Трябваше да стопля вечерята. Но първо просто седях и слушах тишината.
Георги се прибра към осем и половина. Изглеждаше изморен, с тъмно петно от машинно масло на ръкава.
– Говори ли с Десислава? – попита, докато събуваше обувките си.
– Да.
– И?
– Няма нищо против да отида.
Той влезе в кухнята, наля си чаша вода и остана с гръб към мен.
– Маргарита… – започна след кратко мълчание. – Сериозно ли го мислиш?
– Напълно.
Обърна се. В погледа му нямаше гняв, по-скоро изненада. Сякаш ме виждаше различно – не като част от ежедневния декор, а като човек със собствена воля.
– А аз какво ще правя тук сам?
– Ще се справяш – отвърнах. – Ще готвиш, ще пускаш пералнята, ще подреждаш. Всичко онова, което аз върша всеки ден.
– Аз работя.
– И аз работя. Единайсет месеца в годината. А през дванайсетия обслужвам семейната ви традиция.
Отново тишина.
– Не е честно – прошепна той.
– Кое точно?
Не получих отговор.
Станах и сложих да се топли супата от леща с пушен пипер, която бях приготвила по-рано. Георги седна на масата. Вечеряхме мълчаливо.
Преди да заспим, той каза:
– Не знаех, че толкова не искаш тя да идва.
Обърнах се към него.
– Не става дума за това. Нямам нищо против да идва. Против съм единствено на това посещението ѝ да означава, че аз преставам да съществувам като човек и се превръщам в обслужващ персонал.
На първи юли слязох на гарата в Пазарджик с един среден куфар и чанта през рамо.
Десислава ме чакаше сама. Без Иван и Ива. Беше с лятна рокля, косата ѝ вдигната нагоре. Усмихваше се – искрено, но в очите ѝ проблясваше нещо като напрегната предпазливост.
– Е, пристигна – каза тя.
– Пристигнах.
Прегърнахме се. Тя пое куфара ми без да настоявам и ме поведе към колата.
По пътя говореше непрекъснато – за жегата, за прашния въздух през лятото, за ранната реколта от череши тази година. Аз слушах и наблюдавах града през стъклото.
Широки булеварди, панелни блокове редом с нови кооперации, дворове с много дървета. Никога не бях идвала в Пазарджик. За петнайсет години – нито веднъж. Струваше ми се странно: роднините ти живеят в друг град, а ти не си го виждал, защото те винаги са пътували до теб.
Апартаментът ѝ беше на четвъртия етаж в девететажна сграда, в хубав квартал. Знаех, че ипотеката е изплатена преди две години – Георги ми беше споменавал. Три стаи и просторна кухня. Децата излязоха да ме поздравят едно след друго – учтиво, но без особен ентусиазъм.
За мен беше приготвен диванът в хола.
Голям и удобен, с добър матрак. Оставих куфара до стената и се огледах. Чисто беше – личеше си, че са се подготвили за пристигането ми. На рафтовете имаше снимки: децата малки, Десислава с бившия си съпруг – кадърът не беше махнат, само леко изместен. И още една – тя и Георги, млади, усмихнати, вероятно от средата на деветдесетте.
Задържах поглед върху тази снимка. Двамата бяха израснали заедно, подкрепяли се през годините. Това беше хубаво. Наистина хубаво. Само че някъде по пътя аз бях станала част от тази подкрепа – тиха, незабележима, приемана за даденост.
– Гладна ли си? – попита Десислава.
– Малко.
– Сготвих супа. Рибена. Сядай, ще ти сипя.
Тя я беше приготвила. Сама.
Седнах без коментар и я наблюдавах как изважда чиния, налива супата, подрежда хляб – бял и ръжен.
– Благодаря ти – казах.
– Е, нищо особено – махна тя с ръка. Но в жеста ѝ нямаше небрежност, а по-скоро смущение.
Първите три дни Десислава се стараеше. Готвеше почти всеки ден, почистваше след вечеря. Ива миеше чиниите без подсещане, което ме изненада приятно.
Още нещо ми направи впечатление: Десислава сякаш не знаеше как да се държи с мен.
