Към онези спестявания трябваше да прибавя и парите за лятото. Бяхме събирали близо година и половина за почивка във Варна – малки суми, но редовно. Бях капарирала две стаи за гости в Несебър, а разписката беше залепена с магнит на хладилника. До две седмици трябваше да преведа остатъка. По картата на Антон Асенов имаше трийсет хиляди – заплатата му беше постъпила миналия понеделник. Общо – сто хиляди. Не достигаха сто и трийсет за самата операция и още трийсет за лекарствата и консумативите.
Сметнах на телефона си. После пак. И още веднъж. Числата не се променяха, колкото и да се взирах.
Излязох пред болницата, в малката градинка с пейките, и набрах майка ми – Виолета Живкова. Вдигна след шестото позвъняване. Зад гласа ѝ се чуваха чужди разговори, женски смях, тракане на чинии. Заведение.
– Виолета! Ох, да знаеш с Диана Асенова какви бански гледаме! С висока талия, много модерни, казвам ѝ – на теб ще ти стоят прекрасно, ти имаш такава фигура…
– Мамо – прекъснах я. – Антон е със сърце. Налага се операция. Двеста хиляди. Вдругиден. Не ми стигат сто и трийсет. Дай ми ги на заем до декември. Ще ти ги върна с лихва, както в банка.
Настъпи кратка пауза. Три секунди, които се проточиха като цяла минута. После тонът ѝ се смени – стана делови, хладен.
– Ох, Мар… – поправи се – Виолета, не уцели момента. Тъкмо платихме почивките с Диана – Турция, юни месец. За двете. Всичко до стотинка излезе, даже влязох в минус, авансово си дадох пенсията за два месеца. Нямам, дете. Няма откъде. Дръж се, вие сте силни.
Опирах челото си в металния стълб на лампата. Студът му още беше априлски, въпреки че календарът показваше май.
– Мамо, става дума за сърдечна операция. В пет сутринта вдругиден ще го вкарат в операционната. Разбираш ли?
– Какво очакваш от мен? Пенсионерка съм. Откъде да извадя двеста хиляди? Вземете кредит, Антон ще работи, млад е. А ти винаги си се справяла.
– Да. Винаги съм „силната“.
– Целувам те, Диана ме чака, има опашка за пробната.
Връзката прекъсна.
Още поне четвърт час стоях там и поемах въздух през зъби, за да не се разплача.
На родителите на Антон не се обадих. Те едва свързваха двата края – баща му след инсулт, майка му постоянно край него.
До банка дори не стигнах. Знаех какъв ще е отговорът. Преди две години бяхме взели бърз заем за погребение и го върнахме със закъснение. Кредитната ни история беше петно. Оставаха микрофинансовите дружества – те отпускат на всеки.
Влязох в първия офис на такава фирма. Зад бюрото – жена на около петдесет, с ярък оранжев маникюр. Прегледа личната ми карта, щракна нещо по клавиатурата и отсече:
– Двеста хиляди. При 0,8% на ден. Срок – до две години, възможно е предсрочно погасяване. Подпис тук, тук и тук.
Подписах без да чета. Едва вкъщи, на кухненската маса, разгънах договора и се вгледах в ситния шрифт. Нула цяло и осем на ден означаваше двайсет и четири процента месечно. А годишният процент на разходите – двеста деветдесет и два. Оставих листовете пред себе си и четирийсет минути не можех да се надигна от стола.
Жената в офиса беше казала: „Всичко ще бъде наред.“ Повярвах ѝ тогава, защото избор нямах. Мъжът ми лежеше в реанимация, дъщеря ми – в коридора пред отделението, а майка ми избираше бански в мола в съседния град.
Когато се прибрах, Зоя Василева не спеше. Беше седнала на пода в кухнята и разбиваше касичката си – розово керамично прасенце с цвете, подарък от Антон за осмия ѝ рожден ден. Беше го строшила с чук, вероятно за да не ѝ кажа, че ми е жал за фигурката. По масата бяха разпилени монети и няколко смачкани банкноти. Общо – две хиляди шестстотин и четирийсет лева.
– Мамо, вземи ги. На мен не ми трябват.
Седнах срещу нея и за пръв път през този ден заплаках. Тихо.
– Това са твоите пари, Зоя.
– Мамо, това е за тате.
Събрах монетите в шепа. Бяха топли – явно току-що ги беше броила.
Операцията мина. Лекарят с очилата спази думата си. Антон оживя. Три дни интензивно, седмица в стая, два месеца болнични. После – пожизнени медикаменти. Девет хиляди лева месечно, ако ги купуваме сами. Държавата покриваше частично само за две години. И това го изчислих. Но той се изправи. Жив.
Седем дни след изписването попаднах на историите на Диана. Девет поредни кадъра. Осветен басейн в тюркоазено. Коктейл с червено чадърче. Загорял крак върху шезлонг, педикюр в близък план. Селфи с майка ми – със сламена шапка и онези златни обици-капки, които беше купила за моя абитуриентски бал. Подписът: „Благодаря на най-щедрата мама на света за най-хубавата почивка. Обичам те!“
Гледах екрана дълго. Зоя се приближи и надникна.
– Мамо?
– Лягай.
– Те в Турция ли са?
– Да.
Тя помълча и после каза спокойно, с гласа на четиринайсетгодишно момиче:
– От днес тя не ми е баба.
По-късно проверих хотела. Пет звезди, Анталия, ол инклузив. За двама през юни – между сто и трийсет и сто и шейсет хиляди лева.
Точно.
Толкова.
Колкото не ми достигаха за операцията на Антон.
Не ставаше дума за „двеста“. А за конкретните сто и трийсет. Тя можеше да ги даде и пак да замине. Просто избра да не ги даде. Съзнателно. И този избор едва не струва живота на мъжа ми.
Не изтрих номера ѝ същата вечер. Не можех още. Само оставих телефона на рафта над печката и престанах да ѝ звъня. А заема изплащах три години и четири месеца. Удължавах срока два пъти – лихвите растяха, но друг изход нямаше.
Не започнах да смятам тогава, през онзи май. Тогава просто за пръв път погледнах на събраните числа и разбрах, че това не е въпрос на „на някого повече, на друг по-малко“. Беше списък. Дълъг, подреден като колона в счетоводна книга. Воден цял живот – от мен, без да го наричам така.
Не съм го запаметявала нарочно. Просто Диана обичаше да се хвали, а майка ми произнасяше сумите на глас – „Роклята на Дианка е двайсет хиляди, но виж качеството!“ – и цифрите се забиваха в паметта ми. После започнах да ги записвам, за да не полудея от усещането за несправедливост.
Детството ни с Диана беше различно. Аз – целодневна с ключ на връв около врата и три лева за обяд. Тя – домашна храна, защото „в детската градина готвят вредно“.
На осемнайсет за мен – парфюм. За нея – „Лада Калина“ за триста и петдесет хиляди.
Моята сватба през 2005-а – пет хиляди в плик и думите „вие сте оправни, ще изкарате“. Сватбата на Диана през 2015-а – половин милион. Майка ми продаде вилата на баба, без изобщо да ме пита. „Ти така или иначе не ходиш там“, каза после.
Когато родих Зоя, майка ми дойде за ден – донесе пелмени и си тръгна, защото „Диана е в общежитието, трябва да ѝ се сготви“. Когато се роди Михаил, тя се премести при тях за шест месеца. Готвеше, переше, разхождаше количката. В социалните мрежи – „Бабината радост“.
За апартамента на Диана – първа вноска милион и двеста хиляди. Майка ми продаде едностайното си жилище в Ловеч. Същото, в което можех да живея като студентка, но двайсет години го отдаваше под наем на чужди хора.
Когато ние правехме ремонт, тя дойде за уикенд, каза „ще се оправите“ и си тръгна. Взе кристалната купа за салата – „за годишнината на Диана“.
Всичко това го помнех поотделно, като разпилени камъчета. А в онзи май за първи път седнах и започнах да ги подреждам едно под друго, ред по ред, сума след сума. И тогава числата проговориха по начин, който вече не можех да пренебрегна.
