От този ден нататък спрях да гледам на спомените като на отделни случки. Седнах една вечер на кухненската маса с калкулатор и лист хартия и започнах да събирам.
Автомобил – 350 000 лв.
Балната рокля и тържеството – 30 000.
Сватбата – около 500 000.
Подкрепата след раждането – приблизително 200 000, ако броим шестмесечния отпуск на майка ми, храната, такситата, всичко останало.
Първата вноска за апартамента – 1 200 000.
Почивката в Турция – средно 155 000 за двете.
Дребни неща – екскурзии, курсове, дрехи – още поне 200 000 за петнайсет години.
Сметката стигна 2 635 000 лева за трийсет и петте години живот на Диана Асенова.
За моите над четирийсет – пет хиляди в плик за сватбата, парфюм за осемнайсетия рожден ден, половин изгубена част от вилата на баба и една тенджера пелмени след раждането на Зоя.
Но най-болезненото не беше числото. Аз никога не съм искала нито кола, нито милион за жилище. Не съм чакала екзотична почивка. Исках едно-единствено изречение: „Виолета, аз съм до теб.“ Само веднъж. Когато Антон Асенов лежеше в реанимацията, не ѝ звъннах за 130 000 лева. Обадих се за тези думи. В замяна чух: „Вие сте силни, ще се оправите.“
Тогава ми просветна нещо, което дълго бях отблъсквала: за нея аз не съм дъщеря. Аз съм резервен план. Онази, която може сама, следователно не изисква инвестиции. Истинската ѝ дъщеря е Диана. Аз съм генераторът в мазето – включва се само ако основният източник угасне.
През юни 2022-ра, малко след като се върнаха от Турция, престанах да ѝ звъня. Не стана изведнъж. Пробвах. За рождения ѝ ден през юли – „Ох, с Диана сме по магазините, после ще ти се обадя.“ Не се обади. През септември – „Нямам време, Михаил е болен, помагам на Диана.“ През октомври – „Пак ли започваш с претенциите, нямам сили.“ Затворих телефона и повече не набрах номера ѝ.
Три години. Нито едно обаждане – нито към мен, нито от мен. Не ѝ честитих шейсет и петия юбилей – голямо тържество, организирано от Диана, за което научих от снимки. Никой не ми каза дата. Нито за Нова година, нито когато в епикризата на Антон се появи редът „пожизнен прием на медикаменти“. Мълчание от двете страни.
Мислех си, че съм преглътнала всичко. Че съм прибрала болката в чекмедже и съм заключила. Не бях. Просто я бях отложила. И сега, през септември 2025-а, с ножа над дъската и мириса на лук във въздуха, с ръката на Зоя върху гърба ми, осъзнах: нищо не е заключено. Всичко стои и чака повод. Поводът се казваше Пенка Филипова.
Телефонът избръмча за трети път. Диана.
Вдигнах.
– Виолета! Къде се изгуби? Звъня ти отдавна!
Гласът ѝ беше оживен, почти фамилиарен. Сякаш вчера сме пили кафе в софийската ѝ кухня, обзаведена с помощта на майка ни, а не сме мълчали три години.
– Слушам те.
– Мама е в болница. Счупена шийка на бедрената кост. Пенка ти се е обаждала, нали?
– Да.
– Е, моля те, иди. Аз не мога да мръдна – Михаил трети ден е с 39 температура, тежка ангина. Няма на кого да го оставя. Ти си в Ловеч, до Плевен са четири часа. Ще стигнеш до обяд.
Мълчах.
– Виолета? Чуваш ли ме?
– Тук съм.
– Не ми говори така… това е мама.
– Диана, през юни 2022-ра ти беше в Турция, когато Антон лежеше в реанимацията.
– Какво общо има това?
– Анталия. Пет звезди, ол инклузив. Майка ни плати. Около 155 000 за двете. Точно толкова не ми достигаха за операцията.
Настъпи пауза. Не изненада – по-скоро пресмятане.
– Виолета, това беше преди три години…
– Да. Три. Не трийсет. В епикризата му още пише „спешна интервенция, пожизнена терапия“. Всеки месец давам по девет хиляди за лекарства. Антон е жив благодарение на заем с лихва, не благодарение на майка ни.
– И какво очакваш от мен сега?
– Очаквам да поемеш грижата. Да организираш рехабилитацията, да наемеш човек. Имаш апартамент в София, кола, съпруг с добра позиция. Ще се справиш. Нали винаги си била „нежната“?
– Аз съм нежната? Имам болен син и ипотека!
– Аз имах мъж със спиращо сърце, микрозаем и четиринайсетгодишна дъщеря. И се справих. Ред е на избраната дъщеря.
– Това е жестоко.
– Жестоко беше да ми откажеш помощ и след седмица да качиш снимки с коктейл край басейна. Жестоко беше трийсет и пет години едната дъщеря да чува „ти си силна“, а другата „ти си крехка“ – и ресурсите да се разпределят според това.
– Ти разрушаваш семейството!
– Семейството се разпадна през май 2022-ра. Аз просто го изричам.
– Ще съжаляваш. Когато мама си отиде, ще те гризе съвестта.
– Може. Но не днес. Довиждане, Диана.
Затворих.
Антон беше под душа и не беше чул нищо. Лампата над печката примигваше – стара луминисцентна, от години отлагам да я сменя. През отворения прозорец миришеше на мокра пръст, някой разхождаше куче по чакъла. Погледнах ръцете си – спокойни, сухи, неподвижни. За първи път от три години разговор с някой от това семейство не ме разтърси. Едва тогава осъзнах, че през цялото време съм задържала дъха си и тепърва трябваше да си поема въздух.
