– Виолета Живкова? Ох, слава Богу, че те хванах. Обажда се Пенка Филипова, съседката от петия етаж. Имаме неприятност.
Спрях водата. Разпознах гласа ѝ – преди години, когато още пътувах до майка си, се засичахме в асансьора. Чинията се изплъзна от ръцете ми и се плъзна обратно в мивката, потъвайки в сапунената пяна.
– Какво е станало?
– Маргарита Лъвова падна. Точно пред асансьора, на петия етаж. Намерих я, докато извеждах кучето. Лежала е поне час, може и повече. В болницата казаха – счупена шийка на бедрената кост. Без операция няма да проходи.
В слушалката се чуваше равномерно бучене. Може би нейният хладилник. А може би в главата ми ехтеше.
– Разбирам.
– Виолета, отиди при нея, моля те. Аз съм външен човек, и с моята старица едва се оправям. А майката си е майка.
Навън вече беше притъмняло. Септември. Липите шумоляха, и този шум по някаква причина долавях по-ясно от думите ѝ.
– Пенка, звъннете на Диана Асенова. Тя е по-малката. Нека този път тя помогне.
– Звънях ѝ. Три пъти днес. Казва, че Михаил е с температура трийсет и девет, не може да мръдне. Но ти си само на четири часа път. Ще тръгнеш сутринта и…
– Пенка. Няма да тръгна.
Настъпи тишина. После дълбоко, свистящо поемане на въздух – спомних си, че има астма. Майка ми го беше споменавала преди години.
– Как можеш да говориш така?
– Казвам това, което мисля. Винаги по-малката командваше – сега е нейният ред да поеме нещата. Ако не може да отиде, нека плати за гледачка. Апартаментът е двустаен, в центъра на Плевен – струва добри пари. Направете пълномощно, продайте го. Ще стигнат средства за операция, възстановяване, дори санаториум. Пет години напред, ако не се разхищава.
– Виолета, ти добре ли си? Това е майка ти.
– Напълно съм добре. От три години насам.
– Безсрамница.
– Възможно е.
– Родната ти майка! На прага на осемдесетте, сама лежала на пода!
– Пенка, всичко ми е ясно. Довиждане.
Затворих първа.
Останах неподвижна, наблюдавайки как пяната се стича от пръстите ми и капе обратно върху същата чиния. Не пуснах отново водата. Седнах до масата и се загледах в разполовения лук, който бях започнала да режа. Антон Асенов утре заминава към Велико Търново – девет дни път натам и обратно. Трябваше да сваря поне три литра борш и да го разпределя в кутии. По бензиностанциите яде каквото има, а там храната е пълна отрова – черният дроб не издържа.
Не мислех за майка си. Мислех за миризмата. От слушалката сякаш се носеше ароматът на нейната кухня, на стария ѝ апартамент. Детството пази странно нещата – лицата избледняват, имената се губят, но мирисите остават. Седем години не бях стъпвала там, а го помнех ясно.
С майка ми не си говорехме от три години. В началото броях дните – очаквах обаждане, извинение. После спрях да броя и просто заживях. Оказа се, че животът без майка не е страшен, а тих. Като когато в стаята постоянно бръмчи хладилник, а изведнъж го изключат. Първо се заслушваш в тишината, после свикваш.
На третата година изтрих номера ѝ от телефона. Отворих контактите, намерих „Мама“, натиснах „изтрий“. По-лесно беше, отколкото да спра цигарите, които пуших седем години и отказах на трийсет и пет. Две докосвания и край. Без сълзи. После сварих елда.
И ето – Пенка. Последният човек, пред когото сякаш трябваше да оправдая решението си от май две хиляди двадесет и втора. Не ѝ обясних нищо. Може би вече няма нужда да се обяснявам на никого.
Телефонът отново завибрира. Непознат номер – докато не разпознах цифрите. Диана. Три години мълчание и сега – звъни. В нашето семейство се сещаме един за друг само когато нещо се счупи.
Обърнах телефона с екрана надолу и се върнах към лука.
Зоя Василева влезе в кухнята боса, по пижама, с разпусната коса до кръста – цвят на мокър пясък, наследен от майката на Антон.
– Мамо, кой беше?
– Съседката на баба ти. Паднала е.
Тя застина на прага. Седемнайсетгодишна, по-висока от мен, с лице, което вече не е детско.
– Лошо ли е?
– Счупена шийка на бедрената кост. Искат операция.
– И ти?
– Казах, че леля Диана трябва да се заеме.
Зоя кимна спокойно. Взе ножа от ръката ми и довърши лука.
– Постъпи правилно.
– Пенка каза, че съм безсъвестна.
– Тя не знае нищо.
– На седемдесет е. Трудно е да не знае.
Дъщеря ми ме погледна със сиво-зелените очи на Антон.
– Помня всичко. Касичката. Татко в реанимация. Как плачеше тук, в кухнята. Бях на четиринайсет, но помня.
Обърнах се към прозореца.
– Не те ли е страх да станеш като мен?
– Не. Страх ме е да стана като нея.
Май две хиляди двадесет и втора. Антон се върна от курс, прекрачи прага и се свлече на пода, без да събуе обувките си.
– Виолета… не ми е добре.
Изтичах за апарата за кръвно. Показанията – двеста и четирийсет на сто и двайсет – са се запечатали в паметта ми. Повиках линейка, без да го питам. Познавам го – упорит е, би останал вкъщи до последно.
Екипът пристигна за дванайсет минути. Млада лекарка погледна кардиограмата и каза кратко: „Събирайте багаж“. Зоя мълчаливо подготви чанта – чорапи, четка, зарядно.
Болничният коридор беше ослепително бял и миришеше на белина. Откараха Антон в интензивното. На стената висеше плакат „Пазете сърцето си“ с усмихнат спортист. Антон никога не е вдигал гири – неговите „гири“ са карданът и инструментите.
След три часа лекар с очила седна срещу мен.
– Необходима е операция. По клинична пътека – чакане три месеца. Състоянието му е тежко, но стабилно. Ако чакаме, рискът е огромен. Платено – вдругиден сутринта имаме възможност. Двеста хиляди лева за операцията, плюс още около трийсет за медикаменти и стая.
Кимнах. Това умея.
– Знам, че сумата е сериозна. Помислете, обадете се на близки. До утре вечер трябва решение. Ако откажете платеното, ще го впишем в списъка, но нищо не гарантирам.
„Нищо не гарантирам“ зазвуча като ехо.
Зоя седеше до мен и стискаше работното му яке, с петното от нафта на ръкава. Не плачеше.
По банковата ми карта имаше седемнайсет хиляди. В скритите спестявания – петдесет.
