Надежда го изгледа спокойно, без да повиши тон.
— Дали съм по-умна, няма значение — отвърна хладно. — Но едно знам със сигурност: без теб ще се оправя. А ти сега имаш точно шейсет минути да си събереш багажа и да напуснеш.
— Нямаш право да ме гониш! — изсъска Александър.
Тя стана, отиде до шкафа и постави пред него папка.
— Имам. Ето копие от нотариалния акт. Ето и договора, под който стои твоят подпис. Ако решиш — заведи дело. Само че тогава ще извадя и документите за заемите, които си изтеглил, разчитайки на моята заплата. Знаеш отлично как се нарича това.
Той пребледня. Осъзнаваше, че тя говори истината. Нямаше къде да отиде. При майка си? Тя живееше в малък едностаен апартамент, а ако разбере цялата история, щеше да го съсипе с упреци. При приятели? След такъв позор?
Без повече думи започна да тъпче дрехи в чантите. Надежда се върна в кухнята, наля си чай и седна. Беше необичайно спокойна. Сякаш осемте години съвместен живот се бяха изпарили и пред нея стоеше почти непознат човек.
— Наде, може би все пак…
— Не, Александър. Достатъчно. Тръгвай.
След по-малко от час той излезе на стълбището с две препълнени чанти. Вратата се затвори твърдо зад гърба му, а ключалката щракна. Бравата беше сменена преди месец — сега му стана ясно защо.
Навън ситен дъжд мокреше асфалта. Александър извади телефона си и набра Борис Огнянов.
— Ало, Сашо? Какво става? — прозвуча отсреща.
— Борис… може ли да остана у вас тази вечер?
— Какво се е случило?
— Надежда ме изгони.
Настъпи кратко мълчание, после се чу недоверчив смях.
— Сериозно? Заради онази „шега“ ли?
— Да — отвърна глухо той.
— Чуй… Камелия не е съгласна. Казва, че сам си си го направил. Извинявай, приятелю.
Линията прекъсна. Александър набра още няколко номера, но отговорът беше един и същ — отказ. Новината вече се беше разнесла между общите им познати.
Наложи се да наеме евтина стая под наем. Седнал на твърдото легло, той пресмяташе къде сбърка. Трите стотин хиляди лева, които така и не получи. Кредитите, които висяха над главата му. Жилището, което изгуби заради собствената си алчност.
Телефонът му изписука. Съобщение от майка му: „Сашко, какви глупости ми говори Надежда? Какви пари за лекарства? Нали ти казах, че заминавам на санаториум и всичко е платено. Какво си забъркал?“
Той изгаси устройството. Нямаше обяснение, което да го оправдае.
Месец по-късно разводът беше факт. Александър не възрази. Надежда Борисова продаде стария апартамент и си купи по-малък, но в по-добър квартал. В работата ѝ нещата потръгнаха още по-успешно — без постоянните скандали у дома тя сякаш разцъфна.
Александър оцеляваше с временни ангажименти. Почти цялата му заплата отиваше за погасяване на заемите. Все още живееше в същата стая и се хранеше с най-евтиното.
Един следобед се засече с Борис и Камелия в търговски център. Те направиха опит да го подминат.
— Борис! — извика след тях той.
Огнянов се обърна неохотно.
— А, ти ли си. Как върви?
— Нормално — излъга Александър.
— Радвам се. Ние бързаме.
Камелия дори не го поздрави. Само подхвърли през рамо:
— Голяма каша заради една глупава „шега“. Надежда постъпи правилно.
Те се отдалечиха, а той остана сред тълпата — сам, излъган от собствените си представи за мъжественост и надхитрен от собствената си алчност.
В другия край на града Надежда приготвяше кафе в новия си дом. На масата лежаха документите за повишението ѝ — вече ръководеше цял отдел, а възнаграждението ѝ беше нараснало до двеста хиляди лева.
Телефонът ѝ звънна от непознат номер.
— Слушам?
— Надежда… аз съм. Можем ли да се видим? Трябва да поговорим.
— Не, Александър. Нямаме какво да обсъждаме.
— Осъзнах грешките си! Промених се!
— Чудесно. Живей с промените си. Аз предпочитам да живея без твоите грешки.
Тя прекъсна разговора и блокира номера. В гърдите ѝ беше леко и спокойно.
Свободата си има цена. Но за нея тя си струваше напълно.
