Споменът за онзи ден при нотариуса изплува с болезнена яснота. Тя му беше имала доверие. Бяха отишли заедно, ръка за ръка.
— Ти… значи всичко това си го намислила предварително? — гласът на Александър Яворов пресекна.
— Не, Сашо — отвърна спокойно Надежда Борисова. — Просто си осигурих защита. Виждах как се променяш. Начина, по който гледаш фиша ми за заплата. Как пресмяташ моите пари, все едно вече са твои.
— Но ние сме семейство!
— Бяхме. Докато не реши, че аз съм твоя собственост. Ходещ банкомат.
— НЕ! — той пристъпи рязко към нея. — Не можеш да направиш това! Осем години сме заедно!
Надежда отстъпи към прозореца, но погледът ѝ остана твърд.
— Цяла година търпях подигравките ти. Намеците, че жена не бивало да изкарва повече от мъж. Злобата ти всеки път, когато имах успех.
— Не съм ти завиждал!
— Напротив. Всеки път, щом ми увеличаваха заплатата, устройваше сцени. Подмяташе, че началникът сигурно има интерес към мен. Че съм се подмазвала. Че съм стигнала дотук „с други средства“.
— Стига с това минало! — той се хвана за главата. — Надя, моля те! Ще се променя!
— Късно е. И знаеш ли кое е най-ироничното? Че дори трябва да благодаря на Борис Огнянов и Камелия Филипова.
— Какво общо имат те?
— Решили да ти спретнат шега. Камелия ми звънна вчера, смееше се. С мъжа ѝ ти казали, че било редно аз да ти давам заплатата си. Ти си им повярвал и си се прибрал бесен да изискваш.
Александър застина. Кръвта забуча в ушите му, стаята се завъртя.
— Те… са се шегували?
— Да. При тях е точно обратното. Борис предава парите си на Камелия, тя управлява бюджета. Защото умее да разпределя средствата разумно — за разлика от него.
Телефонът на Александър иззвъня. На дисплея проблесна името на Борис.
— Вдигни — кимна Надежда. — Интересно ми е какво ще чуеш.
С треперещи пръсти той прие обаждането.
— Ало…
— Сашко! — гласът на Борис звучеше развеселено. — Даде ли ти Надя заплатата си?
— Борис… ти…
— Ние тук с Ками умираме от смях! Тя каза: „Нали не мислиш, че ще се върже?“ А аз отвърнах: „Сашо не е глупак!“ Тя се обзаложи, че ще хукнеш вкъщи да искаш пари. Е, кой спечели?
Телефонът се изплъзна от ръката му и се разби в пода. Надежда го взе, изключи го и го остави на масата.
— Ето, Александър. Заради една тъпа шега ти съсипа брака ни.
— Надя… — той се свлече на колене. — Прости ми! Бях идиот! Пълен идиот!
— Да, постъпи глупаво. Но проблемът не е само в това. Ти показа кой си всъщност — алчен, дребнав, завистлив.
— Ще се поправя!
— Няма. И знаеш ли защо съм сигурна? Защото вече си затънал в дългове.
Лицето му пребледня.
— Откъде знаеш?
— Видях новите ти покупки. Проверих и разбрах, че си изтеглил потребителски кредит за двеста хиляди лева. Освен това си взел кредитна карта със сто и петдесет хиляди лимит.
— Смятах веднага да ги покрия! Щом ми дадеш заплатата си!
— Точно това е ужасното. Ти вече беше похарчил моите пари, които дори не си получил. Купил си конзола, техника, какви ли не играчки… Сашо, това е безотговорност.
Той седна на пода, скрил лице в дланите си. Всичко рухваше. Първата вноска по кредита беше след седмица, а средства нямаше. Жилището не му принадлежеше. Жената, която смяташе за кротка и покорна, се оказа силна и решителна.
— Да се разберем — прошепна пресипнало. — Ще се изнеса, но ми помогни да изплатя заемите.
— Не — отсече Надежда. — Нито стотинка. Ти ги направи, ти ще ги погасяваш.
— Заради теб е!
— Заради мен? — тя се засмя кратко. — Не, Александър. Заради собствената ти алчност и лекомислие. Повярва на първия, който ти подхвърли нещо, без дори да говориш с мен като с човек.
Той скочи рязко, очите му пламнаха.
— Мислиш си, че си по-умна от мен?
