Убеден, че държи положението под контрол, Александър дори се обади на Борис Огнянов, за да му благодари за „ценните уроци“.
— Браво, Сашо! — засмя се Борис в слушалката. — Така се прави! Пари на жена не се поверяват — ще ги пръсне по парцали и глезотии!
Мина една седмица, после още една. Възторгът на Александър постепенно се превърна в напрежение.
— Надежда, какво става със заплатата ти? — попита той уж небрежно, но с изострено внимание.
— Казах ти, бавят я. От счетоводството увериха, че до няколко дни ще я преведат.
— Колко „няколко“? — изсъска той. — Това вече прекалява!
— Не зависи от мен. Решението е на управата — отвърна спокойно Надежда Борисова.
Той стисна зъби и привидно прие обяснението, но раздразнението му растеше с всеки изминал ден. Особено когато започнаха да пристигат сметките — наемът, интернетът, телефоните. Надежда ги плащаше без да спори, ала в жестовете ѝ се долавяше хладна дистанция.
— Скоро ще ти свършат средствата — подхвърли той с нотка заплаха. — Тогава какво ще правиш?
— Имам кредитна карта — сви рамене тя.
В края на месеца търпението му се изчерпа. В социалните мрежи видя снимка на Борис с чисто нов телефон и в него нещо кипна. Нямаше повече да чака. А и вече бе направил крачка — преди седмица изтегли заем за последния модел игрова конзола, уверен, че ще покрие вноската с нейната заплата.
— НАДЕЖДА! — изрева той, щом нахлу вечерта вкъщи. — Докога ще ме моташ?!
Тя надникна от кухнята, съвсем уравновесена:
— Какво се е случило?
— КЪДЕ СА ПАРИТЕ? Мина цял месец! Нарочно ли печелиш време?
— Александър, вече ти обясних…
— Нищо не си обяснила! Просто не искаш да ми ги дадеш! За глупак ли ме имаш?
Надежда избърса ръцете си в кърпата и влезе в хола. Той я последва, продължавайки да крещи:
— Триста хиляди лева! Обеща ми триста хиляди! Къде са?
Тя се обърна към него и го погледна право в очите.
— Добре, нека говорим открито. Няма никакво закъснение. Получих възнаграждението си преди две седмици.
Александър замръзна. Лицето му пламна, а пръстите му затрепериха.
— Как така? Ти си ме лъгала?
— Да. И го направих съзнателно. Исках да разбера докъде ще стигнеш в алчността си.
— Алчност? Аз се грижа за МАЙКА СИ!
— Хайде, моля ти се — изсмя се тя тихо. — Майка ти се справя отлично с пенсията си. Освен това редовно ѝ превеждам средства. Говорих с нея миналата седмица — подготвя се за санаториум, билетите вече са купени.
Той пребледня. Спомни си смътно, че майка му бе споменала нещо подобно, но тогава не му бе обърнал внимание.
— Това няма значение! — избухна. — Важното е, че ти си МОЯТА съпруга! Трябва да ме слушаш!
— Да те слушам? И защо точно?
— Защото така е редно! Мъжът е глава на семейството! Той издържа дома!
— Издържа? — поклати глава тя. — Ти получаваш четиридесет хиляди на месец. Аз — сто и двадесет. Кой всъщност издържа кого?
Юмруците му се свиха.
— Как смееш да ми говориш така! Аз те измъкнах от общежитието! Този апартамент е купен от родителите ми!
— Закупен е преди сватбата ни — отвърна спокойно Надежда. — А осем години аз влагам средства в ремонта, мебелите и техниката. Ако изобщо някой има претенции, те са поне наполовина мои.
— Махай се! — изкрещя той. — Изчезвай от МОЯ дом!
По устните ѝ пробяга странна усмивка.
— Щом настояваш.
Тя влезе в спалнята. Чу се скърцане на гардероб, шум от изваждани вещи. След няколко минути Надежда се появи, влачейки три големи куфара.
— Ти сериозно ли? — заекна Александър.
— А ти какво очакваше? — остави тя багажа до входната врата. — Само че, скъпи, не аз трябва да си тръгна.
— Какво говориш?!
— Забрави ли? Преди три месеца прехвърлихме жилището на мое име. Ти подписа документите, защото „така било по-изгодно за данъците“.
Споменът го прониза. Тя действително му бе обяснявала нещо за облекчения и приспадания, а той тогава изобщо не се бе задълбочил в подробностите и бе сложил подписа си, без дори да прочете внимателно клаузите.
