— Искаш заплатата ми? За да я носиш на милата си мамичка? — присви очи Надежда Борисова и впери поглед в съпруга си.
Преди няколко дни Борис Огнянов, отпивайки бавно от бирата си, уж небрежно подхвърли:
— Сашо, как сте у вас с парите? При нас Камелия Филипова ми дава цялата си заплата. Аз решавам кое къде отива.
Камелия, седнала до него, веднага кимна и му се усмихна съзаклятнически:
— Разбира се, скъпи. Ти разбираш повече от финанси. Имаш нюх за тези неща!
Александър Яворов се прибра след полунощ. В ушите му още звучеше смехът на Борис и жена му. Срещата в кафенето, замислена като обикновено разпускане след работа, разклати представите му за това как трябва да изглежда едно семейство.
Тогава само изсумтя пренебрежително, но думите заседнаха в него. През последните шест месеца Надежда получаваше почти двойно по-висока заплата — заемаше позиция на главен мениджър. А той тъпчеше на едно място в службата си срещу скромно възнаграждение. Усещането за несправедливост го гризеше отвътре.
— Сашо, защо си толкова мрачен? — Надежда излезе от спалнята по халат. — Стана късно.
— Бях с Борис — отвърна сухо той и се отправи към кухнята.
Тя му наля чай и седна до него. В очите ѝ се четеше умора — отново бе останала извънредно заради спешен казус с доставчик.
— Трябва да поговорим за парите — започна Александър, сякаш събираше смелост.
— Нещо се е случило? Колата ли пак?
— Не! — отсече рязко. — Става дума за майка ми. Трудно ѝ е. Пенсията ѝ е малка, лекарствата — скъпи.
Надежда се намръщи.
— Но нали всеки месец ѝ помагаме? Миналата седмица лично ѝ преведох десет хиляди лева.
— Това не стига! — удари с юмрук по масата той. — Ти не разбираш! Цял живот е работила, сама ме е отгледала, а сега брои стотинки!
— Добре, нека спокойно обсъдим. Колко са нужни?
Той пое дълбоко въздух. Настъпи моментът да каже какво мисли.
— Като ти преведат заплатата, ще я дадеш на мен — заяви твърдо. — Цялата. Аз ще я занеса на майка. Всичко до последната стотинка.
Надежда застина с чашата в ръка. В кухнята настъпи тишина, нарушавана единствено от бученето на хладилника.
— Сериозно ли говориш? — прошепна тя.
— Напълно. Така е редно. Мъжът трябва да държи бюджета. Баща ми винаги взимаше заплатата на майка ми и никога не е имало проблем.
Тя внимателно остави чашата.
— А аз без пари какво ще правя?
— Ще ти давам, колкото е необходимо за разходи. Но първо е майка, после всичко останало.
На сутринта Надежда стана по-рано от обикновено. Почти не бе спала — думите му се въртяха в съзнанието ѝ безспирно. Гледаше спящия Александър и трудно разпознаваше човека, за когото се бе омъжила преди осем години.
По време на закуската напрежението висеше във въздуха.
— Е, помисли ли? — попита той, докато намазваше филията си с масло.
Тя кимна.
— Добре. Съгласна съм.
Александър се задави.
— Наистина?
— Да. Само че заплатата ще се забави. Плащанията закъсняват — криза е.
— И кога приблизително?
— След няколко седмици обещават. Ще има и бонус. Общо към триста хиляди лева.
ТРИСТА ХИЛЯДИ! В ума му прозвуча фанфарен марш. Вече се виждаше с нов телефон, за който отдавна мечтаеше, с обновен гардероб, а защо не и с кратко бягство за риболов с приятели. За майка му… разбира се, и за нея щеше да отдели нещо.
— Чудесно! — разтегли се в самодоволна усмивка той. — Ще видиш, така ще е по-добре за всички.
През следващите дни Александър ходеше окрилен. На работа се хвалеше пред колегите, че е поставил нещата у дома на мястото им и че отсега нататък именно той е човекът, който държи юздите на семейните финанси.
