— Тогава решаваме така — довърши спокойно Мила Ангелова, без да повишава тон. — Всички участваме с пари за храната и се захващаме за основно почистване на двора и къщата. Ако това не ви устройва, вземам ключовете на колата и се прибирам във Варна. При майка ми. А тук ще останете сами — без газ, с празен хладилник и в компанията на Ралица Маркова.
Думите ѝ увиснаха във въздуха. Настъпи такава тишина, че се чу как на горния етаж Николай Огнянов нервно претърсва чекмеджета в търсене на втория си чорап.
Ралица Маркова, привлечена от суматохата, се появи на прага с розов халат, украсен с пера. Погледна Мила от глава до пети и презрително изсумтя.
— За тези пари аз мога да почивам в петзвезден хотел в Турция!
— Пътят е свободен, Ралице — отвърна невъзмутимо Мила. — Летището е натам. А автобусът до гарата тръгва след четиридесет минути.
Близнаците, усетили накъде духа вятърът, започнаха тихомълком да се изнизват към гората.
— Стоп! — гласът на Мила прозвуча като команда. — В задния двор има цяла купчина дърва за цепене и подреждане. Това ще е вашият принос за унищожените консерви от вчера.
Ива Мартинова и Атанас Борисов подадоха глави от стаята си.
— Мамо, а закуската?
— Закуска ще има, когато Атанас измие планината от съдове в мивката — посочи тя към кухнята. — Ръцете му са достатъчно дълги, ще стигнат и дъното на тенджерите.
Анна Огнянова бавно се отпусна на стола. Очевидно подобен развой не беше част от представите ѝ. Планът „Мила тегли всичко на гърба си, а ние даваме съвети“ се беше сринал.
— Георги, поне ти кажи нещо… — промълви тя с укор.
Георги Мартинов премести поглед от решителното лице на жена си към разхвърляната кухня, после към списъка с разходите. В ума му явно течеше сериозна сметка. Спомни си как предния ден беше чакал три часа на опашка за въглища, докато племенниците му играеха на конзолата.
— Мамо… — прокашля се той. — Всъщност Мила е права. Празниците са хубаво нещо, но парите ни не растат по дърветата. А и гърбът ми не е железен.
Ралица възмутено засумтя, но портмонето все пак се появи от чантата ѝ.
На девети май вилата изглеждаше неузнаваема. Дървата бяха подредени в стройна редица — близнаците, под надзора на Георги, дори бяха започнали да се съревновават кой ще нареди по-правилно. Съдовете блестяха, а в градината не се виждаше и едно сухо листо.
Анна Огнянова се полюшваше в люлеещия се стол и за разнообразие подмяташе метлата по верандата. Атанас се оказа изненадващо сръчен в беленето на картофи, стига телефонът му да бъде конфискуван за два часа.
Мила седеше на градинската люлка с чаша чай. Истинска тишина — онази селска тишина, прекъсвана единствено от птичи песни и равномерното похъркване на Ралица, която се беше изморила след плевенето на лехите.
— Знаеш ли — приседна до нея Георги и ѝ подаде шоколад. — Май се получи добре. И пари ни останаха, и ред въведохме.
— Най-важното е човек да си подреди приоритетите — отчупи си парче Мила. — Следващия път, когато майка ти реши да организира „семейни празници за всички“, нека първо да види ценовата листа.
— Смяташ ли, че ще се навият пак? — усмихна се той.
— Ралица със сигурност няма — присви очи Мила. — Обяви ме за прекалено пресметлива. А аз просто спрях да съм прекалено възпитана.
Вечерта гостите започнаха да се разотиват. Сбогуванията бяха хладни, но коректни. Близнаците измърмориха по едно „благодаря“, а Анна Огнянова кимна сухо.
Когато последната кола изчезна зад завоя, Мила издиша дълбоко. Заключи входната врата и се огледа в опустялата дневна.
— Е, деца — обърна се тя към Ива и Николай, — сега вече можем да си починем.
— В хладилника има останало месо — подаде се Николай от кухнята. — Да го изпечем?
— Ще го изпечем — усмихна се тя. — Но съдовете мие този, който последен си оближе пръстите.
Животът на вилата най-сетне потече спокойно. Равновесието беше възстановено, а бюджетът — спасен. Мила усещаше, че лятото тепърва предстои и сблъсъците вероятно няма да свършат, но първата битка бе спечелена убедително.
Спокойствието продължи точно до следващата сутрин. Докато разчистваше около верандата, Мила забеляза под стъпалата старинен сандък, който близнаците явно бяха извадили от мазето и зарязали. Катинарът беше ръждясал, но се отвори без съпротива. Вътре, сред пожълтели вестници и прашни парцали, имаше предмет, увит в избеляла покривка — тежка дървена кутия с гравирани инициали „А.О.“.
Мила застина. Значи и Анна Огнянова е имала тайни на тази вила, за които не е обелила и дума.
Тя повдигна внимателно капака. Нямаше нито злато, нито скъпоценности. Вместо това върху избелялото кадифе лежеше спретната връзка писма, стегнати с канап, и стара тетрадка с кожена подвързия.
— Мамо, какво правиш там? — появи се Николай на прага, захапал ябълка. — Татко каза да проверим помпата на кладенеца, а ключовете са у теб.
Мила бързо затвори кутията и я бутна зад едно старо ведро.
— Идвам. Кажи на баща си, че ключовете са в кухненското чекмедже, под ръкохватките.
През целия ден мислите ѝ се връщаха към откритието под верандата и към загадъчните инициали, които сякаш криеха повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
