През остатъка от деня Мила Ангелова беше разсеяна и напрегната. Каквото и да вършеше — да мие чинии, да подрежда багажа или да простира кърпи — в съзнанието ѝ изплуваха едни и същи букви: „В.А.“. Анна Огнянова. Защо свекърва ѝ би скрила подобно нещо в мазето, под купчина ненужни вещи? И защо държеше непременно да дойде на вилата точно по празниците? Дали наистина я вълнуваха кебапчетата и семейната суета, или е планирала да прибере скритото си съкровище?
Когато вечерта настъпи и Георги Мартинов задряма пред телевизора, унесен от равномерното му жужене, а децата се прибраха по стаите си, Мила тихо извади кутията. Настани се на кухненската маса, пусна лампата и внимателно развърза канапа.
— Я да видим какви тайни са се трупали тук — промълви си тя.
Писмата бяха от края на осемдесетте години. Адресирани до „Верочка“, а подписът под тях я накара да застине: „Твой завинаги, Б.“. Истинската изненада обаче се оказа старата тетрадка. Това не беше дневник, нито сантиментални записки, а подробен регистър. И то не на разходи за зимнина.
Страница след страница разкриваше числа и имена. „На Ралица Маркова за кооператив — 2000 лв.“, „На Борис Асенов (брат) за автомобил — 3500 лв.“, „На Георги за сватбата (без знанието на баща му) — 5000 лв.“. Списъкът продължаваше още и още. Анна Огнянова години наред е била не просто строга глава на рода, а невидимият му кредитор — човекът, който е покривал дългове, финансирал покупки и измъквал близките от финансови затруднения, без да иска признание и без съпругът ѝ да подозира.
— Е, ето ти я „лошата свекърва“ — въздъхна Мила, облегната назад. — Значи бюфетът на Ралица е платен със сестрински пари, а сега се държи все едно ѝ е подарен от съдбата.
На сутринта на единадесети май, точно когато семейството се канеше да тръгва към града, пред портата спря кола. От нея слезе Анна Огнянова. Изглеждаше необичайно притеснена.
— Миле, май съм си забравила една жилетка — синя, с перлени копчета — измърмори тя, без да среща погледа ѝ. — Ще погледна в мазето.
— Жилетката ви е в гардероба, сгънах я още вчера — отвърна спокойно Мила. После подаде на свекърва си найлоновия плик с кутията вътре. — Това го намерих под верандата. Близнаците сигурно са го разместили, докато вадеха дърва.
Лицето на Анна побеля. Тя притисна пакета към гърдите си така, сякаш държеше не предмет, а собственото си минало. За първи път Мила видя как устните на тази винаги непоклатима жена потрепериха.
— Чете ли? — попита тихо.
— Само част — призна Мила. — Защо никога не им казахте? На Ралица, на племенниците… Те се възползват от вас, а после недоволстват, че месото не било изпечено както трябва.
Анна се отпусна на пейката до къщата.
— И какво щеше да се промени? Семейството понякога е като каруца — един тегли, другите се возят. Мъжът ми, Бог да го прости, все повтаряше: „Анна, не ги глези.“ А аз не умеех да отказвам. Надявах се да оценят стореното. Но човек помни не доброто, а къде е ключът от кесията.
— Именно затова трябваше да има сметка — каза твърдо Мила и седна до нея. — Аз не поисках пари за празниците от алчност. Исках да усетят, че удобството струва нещо. Че някой плаща за всичко това.
Анна я погледна продължително, без обичайния си укор. В очите ѝ имаше признание.
— Знаеш ли, Мила… ти си по-смела, отколкото бях аз. Страхувах се да не ме сметнат за коравосърдечна. И накрая останах и без средства, и с лоша слава.
В този момент от къщата излезе Георги.
— Мамо? Защо се върна? Нещо забрави ли?
Анна стана решително.
— Забравих да ви кажа, че през юни заминавам на санаториум. Единадесет дни — пълен пансион, лечебна кал и никакви роднински ангажименти.
— Сериозно? — учуди се Георги. — Ами средствата? Нали събираше за зъболекар?
— Ще ги получа — отвърна тя спокойно. — Ралица има един стар дълг към мен. С лихвите за трийсет години ще стигнат и за холивудска усмивка.
Тя намигна на Мила. За миг между тях проблесна съюз, какъвто никога досега не бяха имали.
Когато колата им пое по пътя, Мила хвърли поглед в огледалото. Анна стоеше до портата и махаше. Дворът остана подреден и необичайно тих. Не беше приказен край на всички разногласия — животът не предлага такива удобни финали. Но между тях вече съществуваше нещо общо, споделена истина, която сближава повече от всякакви заеми и недоразумения.
— Защо се усмихваш така? — попита Георги, докато превключваше скоростите.
— Просто си дадох сметка, че в това семейство разумните жени сме две — отвърна Мила и погледна майското слънце. — Само че едната твърде дълго се преструваше на безгласна.
Вилата се скри зад завоя и дърветата. Празничната суматоха, купищата съдове и старите обиди останаха назад. Пред тях ги чакаше градът и едно по-ясно правило — че добротата не бива да бъде безгранична. На тези шест декара справедливостта беше възстановена. А това, понякога, е напълно достатъчно.
