— Мамо, а защо у нас в тоалетната пак няма хартия? — изкрещя Николай Огнянов от втория етаж.
— Защото, миличък, под този покрив сме дванайсет души, а банята е една-единствена и не се разтяга като ластик — отвърна Мила Ангелова с уморена въздишка.
Още към обяд стана ясно, че купеното месо е било само първата вълна. Масата започна да изисква подкрепления — домати, краставици, пресен хляб, някакъв сос „да върви“, а накрая и „нещо сладичко за следобедния чай“. Георги Мартинов, като единствен притежател на автомобил, беше автоматично назначен за безплатен шофьор между вилата и селския магазин.
— Мила, ти видя ли какви са цените тук? — измърмори той, връщайки се с поредните торби. — Килограм краставици струва почти колкото нощувка в приличен хотел. А Ралица Маркова държи салфетките да били с шарки.
— С шарки, значи… — Мила бавно подсушаваше поредната чиния след обяд, който незабележимо се беше превърнал в следобедна закуска. — А Ралица не желае ли сама да финансира този фестивал? Напомням, че още изплащаме кредита за колата, а Николай тръгва на подготвителни курсове.
— Как да ѝ го кажа? — смути се Георги и отклони поглед. — Все пак сме роднини.
Пети май се оказа повратен момент. От небето се изля ситен, упорит дъжд, който не спря цял ден. Дванайсет души се оказаха натъпкани в шейсет квадратни метра. Телевизорът бучеше на максимум — Анна Огнянова следеше предаване за вредите от ГМО, Ралица висеше на телефона и обсъждаше нечия предстояща сватба, а близнаците организираха турнир по борба насред хола.
— Георги, махни ги оттам! — изсъска Мила, опитвайки се да си пробие път до мивката, затрупана с чинии. — Ще съборят шкафа.
— Момчета, по-тихо… — измънка той без особена убедителност.
— Ох, Миле, не мърмори — без да откъсва очи от екрана, отсече Анна Огнянова. — Децата са си деца. Кръвта им кипи. На тяхната възраст и ти не беше ангел. Помня как на сватбата на Ралица танцуваше върху масата.
Мила застина. Никога през живота си не беше стъпвала върху маса — това беше братовчедката Венета Александрова. Но да се спори със свекърва ѝ беше като да се караш с метеорологична прогноза — безсмислено. В нейния свят снаха ѝ винаги беше виновна.
В ъгъла Ива Мартинова се опитваше да нахрани Атанас Борисов с овесена каша, която той гледаше с откровено отвращение.
— Той не понася глутен — обяви Ива важно. — Мамо, имаме ли нещо без глутен?
— Въздух — тресна тигана Мила. — Абсолютно безглутенов. Дишайте на воля.
Вечерта се оказа, че газовата бутилка е празна. Това означаваше край на топлата храна и на горещата вода.
— Георги, ти си мъжът в къщата! — погледна го многозначително Ралица Маркова. — Направи нещо, ще измръзнем.
— Доставката идва утре — разведе ръце той. — По празниците не работят.
— Утре? — Анна Огнянова театрално се хвана за гърдите. — А аз как ще заспя без горещ чай? Кръвното ми ще скочи!
Мила ги наблюдаваше и усещаше как в нея се пробужда не тигър от документален филм, а стара, раздразнена росомаха, на която ѝ е писнало непознати да се разхождат из бърлогата ѝ.
На седми май тя стана в пет сутринта. Къщата хъркаше в различни тоналности. Ралица издаваше цели арии, Георги подсвиркваше насън, близнаците на тавана дишаха като два локомотива.
В кухнята я посрещна планина от мръсни съдове, която сякаш беше пораснала през нощта. Някой беше изял последното парче сирене и беше оставил опаковката насред масата.
Мила седна на табуретката, наля си чаша студена вода и се загледа през прозореца. Мъглата пълзеше по лехите. И тогава ѝ хрумна идея — проста като сапун за пране и също толкова ефективна.
Извади лист и химикал.
— Да смятаме… — прошепна. — Месо — пет хиляди лева. Зеленчуци — три. Хляб, сокове, сладкиши — още четири. Газ, ток, вода…
В осем сутринта Анна Огнянова се появи с искане „поне малко вряла вода“. Мила я посрещна напълно подготвена — облечена в градски костюм, с грим и аромат не на пържено, а на решителност.
— Добро утро, мамо — усмихна се тя. — Изготвих разчет на нашето празнуване.
— Какъв разчет? — примигна свекървата. — Ние сме тук да си почиваме!
— Почива Ралица Маркова. И близнаците. Аз работя — Мила ѝ подаде листа. — Общо по пет хиляди лева от всеки възрастен за престой и храна. За близнаците — по три, те растат.
— Мила, ти нормална ли си? — гласът на Анна Огнянова придоби трагичен оттенък. — Ние сме семейство!
— Семейство са онези, които носят торбите и си мият чиниите — спокойно отвърна Мила, приглаждайки косата си. — Който пристига на готово, е гост. А в „Хотел Мила“ разплащането е задължително.
— Георги! — извика свекървата. — Ела веднага! Жена ти е полудяла, иска ни пари!
Георги Мартинов се втурна по панталон, сънен и объркан.
— Мила, сериозно ли? — втренчи се той в листа.
— По-сериозно не може — срещна погледа му тя. — Или още сега ще решим как ще живеем нататък.
