— Мила Ангелова, поръчах три килограма свински врат и още пет килограма пилешки крилца — прозвуча бодрият глас на Анна Огнянова от слушалката. — Георги Мартинов каза, че барбекюто на вилата пустее, а това е направо грях.
Мила остана неподвижна насред стаята, с парцал в ръка. Навън майското слънце грееше подвеждащо приветливо, а календарът ясно показваше втори май. Тъкмо се беше настроила да изкара празниците в режим „морски тюлен“ — лениво да наблюдава как чесънът пробива почвата в градината, вместо да следи как родата опразва запасите от тоалетна хартия.
— Мамо, какво барбекю? — гласът ѝ звучеше спокоен, макар вътрешно вече да клокочеше. — С Георги искахме просто малко тишина. Почивка. Без публика и съпровод.
— Ах, Миличка, каква тишина през май! — ентусиазмът отсреща беше неудържим. — Движението е здраве. Обадих се и на Ралица Маркова, и на племенниците ти от Котел. Те минават през Варна за едно изложение и Георги Мартинов обеща да ги вземе от гарата.
Мила бавно извърна поглед към съпруга си. Георги Мартинов — човек с широко сърце и с почти нулева съпротива пред майчин авторитет — усилено „четеше“ упътването на новата си бормашина. Държеше го наопаки.
— Георги, няма ли нещо да споделиш? — тя остави телефона на масата. — Например за свинския врат и за кервана, който се насочва към нашите шестстотин квадрата рай?
— Миличка, празник е все пак — въздъхна той и я погледна виновно. — Майка толкова настояваше. Казва, че отдавна не е виждала всички. А вилата… тя е обща. Тоест наша, разбира се, но място ще се намери.
— Място може и да има. Въпросът е дали ще останат нерви — отвърна Мила сухо. — Децата знаят ли, че стаите им ще станат пансион „Анна Огнянова“?
— Ива Мартинова ще доведе някакъв Атанас Борисов — примигна Георги. — А Николай Огнянов заяви, че ако пак спи на походно легло в коридора, ще ни съди в международен съд.
Вилата ги посрещна с мирис на влажна пръст и леден въздух от нетоплените стаи. Въоръжена с метла, Мила започна ежегодната си война срещу паяците, които явно бяха приели ъглите за своя собственост. Георги разтоварваше чанти, които сякаш нямаха край.
На Анна Огнянова се полагаше „царската“ стая на първия етаж — тази с телевизора и стария скрин.
— Миличка, къде държиш спалното бельо? — влезе тя с вид на кралица-майка, влачейки куфар с колелца. — И виж хладилника — купила съм извара, трябва да е на студено. Иначе ще се вкисне като мечтите ми за спокойни старини.
До вечерта пристигна и тежката артилерия. Племенниците от Котел — осемнадесетгодишни близнаци, високи и шумни — окупираха пространството. Миришеха на чипс и енергийни напитки и демонстрираха пълно нежелание да съдействат. След тях се появи Ралица Маркова — сестрата на свекървата, жена с внушително присъствие, напомнящо солиден стар бюфет.
— За срещата! — обяви тя и стовари върху масата огромна тенджера с домашен хайвер от тиквички. — Мила, масата още ли не е подредена? Пътувахме, прах гълтахме, а тук — нищо.
Погледът на Мила се плъзна към антрето. Петнайсет чифта обувки. Различни номера, различни форми, всичките омазани с кал от разтопения сняг, който още се криеше край навеса.
— Веднага вадя вълшебната покривка от химическо и подреждам — усмихна се тя хладно. — Георги, дървата сами няма да се наредят. Хората са гладни.
Трети май започна с трясък. Николай Огнянов реши, че шест сутринта е идеалният момент да провери дали на вилата има интернет, и събори кофа с вода в коридора.
— Спокойствие… само спокойствие — измърмори Мила, докато нахлузваше стария халат.
В кухнята вече командваше Анна Огнянова. Тя инспектираше шкафовете с критичен поглед.
— Така ли се съхранява ориз, Мила? Ще се въдят буболечки. Аз навремето преглеждах всяко зрънце.
— По ваше време и телевизорите бяха черно-бели, и буболечките — възпитани — отвърна Мила и се приближи до печката. — Ще приготвя закуската.
— Остави, аз ще го направя — отсече свекървата и я избута леко. — Иди помогни на Георги Мартинов, оправя оградата. Ръцете му са златни, макар че… знаеш откъде му растат.
Мила излезе на верандата. Дворът приличаше на бойно поле. Близнаците ритаха топка между лехите с чесън. Ива Мартинова и нейният Атанас Борисов — блед младеж с пламтящ поглед — се бяха настанили на шезлонг и обсъждаха глобалното затопляне.
— Мамо, а защо у нас
