Жанета Емилова извади връзката от джоба на якето си. Пръстите ѝ трепереха, докато я стискаше за миг, сякаш още се колебаеше. После я хвърли рязко върху шкафчето. Металът издрънча сухо по дървото. Александър взе ключовете без коментар, обърна се и излезе на площадката. Аз го последвах и затворих внимателно вратата зад нас.
В колата той остана неподвижен, с ръце, впити в волана. Погледът му беше забит някъде напред, но очевидно не виждаше нищо.
— Прости ми — прошепна след дълго мълчание. — Че толкова години те карах да понасяш това.
— Важното е, че вече сме наясно — отвърнах тихо. — И че няма да позволим да се повтори.
Два дни по-късно получих дълго съобщение от непознат номер. Оказа се Теодора — жената със светлото палто. Пишеше объркано, с оправдания. Жанета Емилова я била убедила, че бракът ни е пред разпад, че предстои подялба на имота и че на Александър му трябвала „подкрепа“. Чувствала се неудобно, извиняваше се за нелепата сцена и наричаше всичко „недоразумение“. Не ѝ отговорих. Човек с разум не тръгва да оглежда чужди спални, дори да му обещават чудеса. Просто блокирах номера.
Със съседката Радка Лъвова въпросът се реши още по-бързо. През следващия уикенд отидохме до вилата да възстановим унищожените насаждения. Докато подреждахме двора, тя се надвеси над оградата с престорена усмивка.
— Елице, а къде са ви онези хубави туи? Да не са изсъхнали? — подвикна сладникаво.
Приближих се до мрежата и я погледнах право в очите.
— Радка Лъвова, камерите записват и звук, а файловете се пазят онлайн. Ако още веднъж чуя да обсъждате семейството ми, ще разговаряме пред органите за клевета. Ясно ли се изразявам?
Тя мигна няколко пъти, стисна устни и без дума се отдалечи към къщата си. Оттогава не ни заговори.
Минаха шест месеца. Лятото дойде спокойно. Новите растения се хванаха, тревата се сгъсти, а Гранд препускаше из двора, размахал опашка и разпилявайки глухарчета. Александър приключи ремонта. За първи път отдавна домът ни не приличаше на бойно поле. Живеехме без напрежение, без да чакаме следващата провокация.
Една юлска вечер пред портата спря такси. От него слезе Жанета Емилова. Застана до оградата и загледа как синът ѝ оправя маркуча за поливане. Александър се приближи, но не отключи.
— Здравей, мамо.
Тя пристъпваше несигурно. В ръцете си държеше пластмасова кутия.
— Взех ягоди от пазара. Много са сладки. Ще ги вземеш ли?
Той протегна ръка над оградата и прие кутията.
— Благодаря.
Тя се взря в лицето му, сякаш търсеше познатата пролука, онази стара слабост. Не я намери.
— Ще тръгвам — каза тихо.
— Лек път.
Жанета кимна и пое надолу по улицата. Нямаше сцени, нито драматични извинения. Но в този кратък разговор през затворената порта се сложи край. Нашият дом вече имаше ясни граници. А да пазиш територията си не означава да предаваш близките си — означава да уважаваш себе си.
