— Проблем ли? — не отместих очи от него. — А в спалнята ни кого развеждаше? Брокер ли е водила?
Александър не отвърна. Лицето му се втвърди. Без повече думи излезе в антрето, грабна ключовете от закачалката и кратко отсече:
— Обличай се.
До апартамента на Жанета Емилова стигнахме за около трийсет минути. В колата миришеше остро на препарат за чистачки, а перата стържеха по стъклото в равномерен, дразнещ ритъм. Александър караше нервно — ускоряваше рязко и спираше в последния възможен миг. Мълчеше, но това не беше объркано мълчание. В него имаше нещо узряло и тежко — осъзнаването, че е прекрачена граница, която не се прекрачва.
Жанета живееше в стара панелна кооперация. Входът миришеше на застояло, на мокри палта и готвено. Отвори ни почти веднага. Усмивката ѝ се разля по лицето — същата онази, мека и престорено топла.
— Ох, каква изненада! Защо не звъннахте? Тъкмо слагам супата. Как е кучето ви? Вчера му сипах толкова хубава храна, направо искаше още!
Александър дори не си събу обувките. Влезе направо в тясното антре, застана срещу нея и извади телефона си.
— Мамо. Само гледай. И не казвай нищо.
Пусна видеото. Жанета присви очи към екрана. В първите секунди лицето ѝ остана безизразно. Но когато се появи лопатата и изкоренените храсти, по бузите ѝ плъзнаха червени петна. Опита се да извърне глава, ала Александър задържа телефона пред погледа ѝ.
Щом на записа се видя жена в светло палто, тя шумно пое въздух и скръсти ръце пред гърдите си.
— Значи ме следите? — гласът ѝ иззвънтя остро, всякаква мекота се изпари. — Камери сте ми наслагали, за да шпионирате родната си майка?
— Коя е тя? — тихо попита Александър. Тишината в гласа му беше по-страшна от вик.
— Теодора! Дъщерята на моя колежка от поликлиниката. Свястно, здраво момиче! — тя вече говореше нападателно и гледаше над рамото му към мен. — Исках да ѝ покажа къщата. Да види при какви условия живееш, че си сериозен и перспективен мъж!
— Аз имам съпруга, мамо.
— Каква съпруга?! — избухна тя, вените на шията ѝ се издуха. — Тя те е превърнала в работник! Строиш ѝ веранди, а тя се занимава с кучета! Къде ви е семейството? Къде са децата? Цял живот съм се блъскала за теб, на три места чистих, за да станеш човек! А ти доведе у дома тази… безлична! Теодора щеше да ти даде истински живот — умее да готви, домакинска е, не като да сади някакви безсмислени храсти!
Думите ѝ се сипеха една след друга, без пауза. Тя наистина вярваше в тях — убедена, че спасява сина си, че правораздава. Аз стоях до вратата. Не чувствах гняв. Само хладно отвращение.
Александър преглътна тежко. Не повиши тон. Погледна я така, както се гледа напълно чужд човек.
— Разрушаваше онова, което аз съм създал — каза бавно. — Доведе непозната жена в дома ми. Обсъждала си съпругата ми със съседката през оградата.
— Исках да ти отворя очите! Ти си заслепен!
— Ключовете. На шкафчето. Сега.
— Моля? — гласът ѝ пресекна.
— Ключовете от вилата. Остави ги веднага на шкафа. И докато не осъзнаеш какво направи, в нашия дом няма да стъпваш. Никога.
