В понеделник сутринта ръцете ми трепереха, докато отпивах от изстиналия вече чай от лайка. Почти машинално отворих приложението на камерите — уж да проверя дали през нощта не е навяло сняг пред портата. Нещо ме накара да прегледам записа от събота.
На дисплея се появи: 14:10. Портата се открехва и в двора влиза Жанета Емилова. Движи се бързо, уверено, сякаш е у дома си. Оставя на пейката до оградата найлонова торбичка. Гранд веднага наостря уши, размахва опашка и пристъпва към мрежата на волиерата в очакване на храната си. Тя изважда евтин гранулиран фураж — от онзи, който се продава насипно по кварталните павилиони. Отключва, хваща металната му купа и с рязък замах я рита настрани. Купата издрънчава по замръзналата земя. Вместо да я напълни, Жанета просто изсипва храната направо върху влажната почва до входа. Кучето се суети объркано, а тя го избутва с крак, сякаш ѝ пречи, и заключва отново.
Дъхът ми секна. Чаят в устата ми беше като безвкусна вода. Това не беше нито пестене, нито небрежност. В движенията ѝ имаше нещо студено и премерено — демонстративно пренебрежение.
И това се оказа само началото.
14:40. Жанета излиза от бараката с тежка права лопата. Насочва се право към туите ми — онези, които засадих преди две седмици, внимателно разплитайки корените им с премръзнали пръсти. Тя не разрохква почвата. Забива острието дълбоко под всяко растение и натиска с цялата си тежест. Изтръгва ги едно по едно и ги захвърля върху коравата трева. После с педантични движения тъпче образувалите се дупки с ботушите си, изравнява повърхността така, сякаш нищо не е имало там.
15:20. До оградата се появява Радка Лъвова — местният информационен център на квартала. Жанета отива при портата. Звукът от камерата е глух, думите се губят, но жестовете говорят достатъчно ясно. Тя размахва ръце, сочи към къщата ни, после върти пръст до слепоочието си. Радка ахва театрално, притиска длани към гърдите си и кимва енергично.
16:00. Пред входа спира сив седан. От него слиза млада жена в светло кашмирено палто. Свекърва ми буквално разцъфва. Разтваря широко портата и я повежда по алеята. Гостенката оглежда фасадата, докосва новата облицовка. Жанета сочи към празното място, където сутринта стояха туите, и с широка длан прави жест, сякаш премахва нещо излишно. Жената се засмива. Двете влизат вътре.
Близо двайсет минути камерата показва празния двор. После излизат отново. Жанета я отвежда към тревната площ и посочва прозореца на нашата спалня на втория етаж. Стоят там, разговарят оживено, а след малко колата потегля.
— Коя е тази? — попитах сухо, когато Александър изгледа сцената за трети път.
Филията в ръката му беше смачкана на трохи. Остави я на масата и дълго търка длани с хартиена салфетка.
— Нямам представа, Елица. Кълна се. Не мога да проумея какво гледам. Защо ще изкопае храстите? Може би са имали някакъв проблем?
— Проблем? — вперих поглед в него. — А Гранд го блъсна към земята, защото купата му ѝ пречеше ли?
