Александър беше застанал насред кухнята с полуизядена филийка със сирене в ръка. Погледът му бе вперен в дисплея на телефона ми, оставен върху масата, а с всяка изминала секунда чертите му се изопваха, раменете му увисваха все по-ниско.
— Върни записа, Елица — каза той с пресипнал, почти чужд глас. — Премести го с един час назад. Искам пак да го видя.
Старият хладилник бръмчеше настойчиво в ъгъла, а отвън по мокрия булевард гумите на колите съскаха по асфалта. Без дума плъзнах пръст по екрана и върнах времевата линия към събота по обяд.
Баба ми имаше навик да казва, че чуждите ботуши в собствения ти дом не ги забелязваш, когато оставят кални следи, а когато започнат да разместват мебелите. Дълго смятах това за поредното ѝ мърморене. С времето разбрах, че всъщност е предупреждение — че дистанцията е необходима, дори с хората, чиито имена стоят до твоето в графата „роднини“.
Къщата ни извън града не се появи лесно. За този парцел до гората дадохме всичките си спестявания и жертвахме три лета без почивка. Александър сам редеше дъските на верандата, а аз до късно пресмятах разходи за изолация и боядисвах ламперията. Дворът беше моето спасение. Поръчах от разсадник специални сортове туи, оформих цветни лехи, а зад къщата изградихме просторен, изолиран вольер за Гранд — златистия ретривър, когото взехме от безотговорни развъдчици. Всяко пътуване дотам беше нашият начин да си поемем дъх след напрегнатата седмица в града.
Жанета Емилова, майката на Александър, никога не споделяше този възторг. Идваше рядко, но се държеше като инспектор на проверка. Минаваше по чакълените пътеки със свити устни и критичен поглед.
— Купувате месо за кучето? Явно не знаете къде да си харчите парите — отбелязваше тя, надничайки в купата на Гранд. — А тези храсти… По-добре засадете картофи. Поне ще има полза. Семейство трябва да градите, не да си играете на градинари.
Гласът ѝ никога не се повишаваше. Забележките ѝ звучаха спокойно, почти наставнически. Александър, свикнал с подобен тон още от дете, се опитваше да разреди напрежението с шега. „Мамо, на нас така ни харесва, нека си остане“, прекъсваше я той внимателно.
Камерата монтирахме преди месец. Съседът през две къщи се оплака, че от двора му изчезнала косачка. Александър купи малка външна камера, закрепи я под стряхата и я свърза с телефона ми. Обхващаше портата, централната алея, новите ми туи и част от вольера. Не сме крили умишлено това от Жанета Емилова — просто така и не стана дума. Тя не проявяваше интерес към „нашите джаджи“, както ги наричаше.
Онзи уикенд останахме в града. Аз се чувствах отпаднала, а Александър обикаляше строителните хипермаркети за материали за ремонта на банята. В петък Жанета Емилова се обади сама.
— Виждам, че сте затрупани с работа — каза тя меко по телефона. — Да взема да отскоча с влака, да нахраня Гранд и да проверя дали тръбите не са замръзнали? Няма да ми е трудно.
Александър ѝ благодари и ѝ преведе пари за билета и за храна за кучето.
В понеделник сутринта щяхме да разберем колко скъпо може да струва една привидно безобидна услуга.
