И когато започна да се прибира все по-късно уж заради „служебни ангажименти“, аз между другото попитах брат ми какъв е точният статут на автомобила. Той провери и ми каза, че пълномощното още не е прехвърлено и всичко си остава по старому.
Милена затвори папката внимателно, сякаш слага край на дълъг разговор. Подпря ръце върху масата – неподвижни, уверени.
– Така че, Александър, можеш да отидеш при Елена още днес. Ако искаш, събери си багажа веднага. Но нито жилището, нито колата ще тръгнат с теб. Нито по документи, нито реално.
Той я гледаше продължително, тежко. В очите му се бореха ярост, объркване, наранена гордост и чисто недоумение.
– Значи през цялото време си ме правила на глупак? Десет години? – процеди накрая.
– Не – отвърна тя тихо. – Просто те обичах. Вярвах, че ще сме заедно завинаги. Затова не спорех, когато искаше да си „главата на семейството“. Но да обичаш не означава да си безразсъден. Дори в любовта си запазих разума.
Александър рязко бутна стола назад и се изправи. Направи две крачки към входната врата, после се закова на място.
– Това няма да приключи така – хвърли през рамо.
– Всъщност точно така приключва – отвърна спокойно Милена. – Оттук нататък, ако има нещо, ще бъде в съда. Ако решиш да стигнеш дотам. Аз съм готова. И ще занеса всички документи.
Вратата се тресна толкова силно, че чашите в сушилника иззвънтяха. Тя остана седнала. Минутите се нижеха бавно. Много бавно.
След време прибра документите обратно, подреди ги прецизно и ги сложи на мястото им. Върна се в кухнята, пусна чешмата и довърши чинията, която беше оставила недоизмита преди той да се появи. Водата вече беше изстинала. Тя не плачеше. Само наблюдаваше как капките падат в мивката – равномерно, без да спират, сякаш времето не се интересуваше от ничия драма.
Навън започваше обикновен есенен дъжд.
На сутринта Милена се събуди по-рано от обичайното. Светлината още не беше пробила плътните пердета, а в апартамента цареше особена тишина – онази, която се настанява, когато някой си е тръгнал завинаги и още не се е върнал да прибере забравените си вещи.
Лежеше по гръб и слушаше собственото си дишане. Учудващо, сърцето ѝ биеше равномерно. Нямаше буца в гърлото, нито порив да се скрие под завивките. Само леко, почти безтегловно усещане за празнота, сякаш някой внимателно е извадил от гърдите ѝ ненужен орган и го е отнесъл със себе си.
Тя стана, отиде до прозореца и открехна пердето колкото да види двора. Колата на Александър беше на обичайното място. Значи не беше заминал веднага. Може би беше нощувал при Елена. Или при приятели. Или беше стоял в автомобила и се е ядосвал. Нямаше значение.
Спусна пердето и се отправи към кухнята. Сложи чайника, извади любимата си голяма чаша – онази с дребните маргаритки, която Александър веднъж беше нарекъл „старомодна глупост“ и настояваше да я изхвърли. Чашата остана. Той си тръгна.
Докато водата загряваше, тя отвори лаптопа. Не започна писмо, нито изповед. Направи списък. Подреден, номериран, с дати и конкретни суми.
Апартаментът – документите са събрани, необходимо е нотариално удостоверяване за произхода на средствата отпреди брака.
Автомобилът – връзка с Николай, оттегляне на пълномощното, евентуално прехвърляне или продажба.
Личната банкова сметка – проверка на наличността и прехвърляне в нова сметка само на нейно име.
Общата сметка – теглене на половината сума още днес, преди да е предприел блокиране.
Застраховката на жилището – проверка на вписания бенефициент.
Фитнес абонаментът – промяна само на нейно име.
Общите онлайн услуги – прекратяване на плащанията от общата карта.
Пръстите ѝ се движеха бързо и хладнокръвно, все едно подготвяше списък за пазаруване. Когато приключи, запази файла под краткото име „След“. Нищо повече.
Чайникът изщрака. Тя наля вряла вода, добави точно една лъжичка мед и седна. Провери телефона си. Нито едно съобщение от Александър. Само известие за доставка на храна от предната вечер в 23:47 – поръчана пица за двама. Вероятно вече не е бил сам. Остави телефона и отпи. Горещо. Успокояващо.
В девет без малко звънна Николай.
– Милена, здравей. Как си? – гласът му звучеше внимателно, сякаш стъпваше върху тънък лед.
– Добре съм – отвърна тя. – Сам ли си?
– Да, още няма никой в офиса. Разкажи.
Тя му предаде накратко случилото се предната вечер – без излишни подробности, без драматизация. Николай мълча до края.
– Тоест той наистина е мислел, че може просто да каже „вземам си всичко“ – и толкова?
