– Какво точно каза? – попита Милена, без да откъсва очи от лицето на съпруга си.
Беше застанала в средата на кухнята, с кърпа в ръце, с която допреди миг подсушаваше чиниите. От ръба на плота капеше вода – бавни, равномерни капки, които отекваха отчетливо в настъпилата изведнъж тишина.
Александър я гледаше отвисоко – онази добре позната поза на самоуверено превъзходство, която заемаше винаги, когато се канеше да обяви нещо „важно“. Само че този път в погледа му проблесна и недоумение: тя не извика, не се разплака, не го засипа с въпроси. Единствено го помоли да повтори. Спокойно. Сякаш ѝ беше казал, че е забравил да купи хляб.
– Напускам те – изрече той по-високо, все едно наистина не го беше чула. – Отивам при Елена. Тя е бременна. От мен. Затова апартаментът и колата остават за мен. Това е, Милена. Няма какво повече да обсъждаме.
Тя внимателно остави кърпата до мивката. Движенията ѝ бяха премерени, както винаги след вечеря, когато подреждаше всичко по местата му. После бавно се обърна към него.
– Значи се прибираш тази вечер, за да ми съобщиш, че ме напускаш заради друга жена – гласът ѝ остана равен, – и в същото време да заявиш претенции върху имуществото, което десет години градихме заедно?
Той издиша рязко през носа – смесица от раздразнение и увереност, че е прав.
– Недей с това „заедно“. Апартаментът е на мое име. Колата също. Това са фактите.
– Факти – повтори тя леко наклонявайки глава. – Добре. Сега чуй мен.
Милена мина покрай него към хола, без да го докосне, просто го заобиколи, сякаш е част от обзавеждането. Александър я проследи с поглед и за пръв път усети неприятно стягане. Очакваше сцена – сълзи, обвинения, истерия, заплахи, обаждания до роднини и приятелки. Вместо това тя се държеше така, сякаш обсъждат смяна на гумите преди зимата.
Тя отвори долното шкафче на библиотеката, извади тънка черна папка с надпис „Документи“ и се върна в кухнята. Постави я на масата пред себе си, без да я разгръща.
– Седни – каза кратко.
Той се подсмихна нервно.
– Сериозно ли? Ще ми правиш разпит?
– Не. Само ще ти покажа няколко листа. Три минути. После можеш да започнеш да си събираш багажа.
Той седна – повече от изненада, отколкото от желание. Тя също се настани срещу него и отвори папката. Първият документ, който извади, беше договорът за покупко-продажба на апартамента от 2015 година.
– Виж тук, в графата „Купувач“ – посочи тя. – Подписът е мой. А по-надолу, при „Източник на средства“, има банково удостоверение, че цялата сума е преведена от личната ми сметка. Това бяха парите от продажбата на бабиния апартамент. Тогава ти още работеше на старата си работа и получаваше тридесет и две хиляди лева на месец. Спомняш ли си?
Александър мълчеше. Лицето му постепенно поруменя. Тя постави до първия документ и втори – официална справка от имотния регистър.
– Да, имотът е записан на твое име. Но в регистъра ясно е отбелязано, че средствата за покупката са били мои лични. Това не е съвместно придобито имущество. Това са мои предбрачни средства, вложени в сделката. Ако се стигне до съд, ще се разглежда именно това.
Говореше спокойно, без триумф и без злоба – като човек, който отдавна е проиграл този разговор в съзнанието си и сега просто следва сценария.
– А сега за колата – продължи тя и извади още един лист. – Договорът от 2022 година. Продавач – брат ми Николай. Купувач – отново Николай. Ти подписа единствено пълномощно за изкарване от автосалона и регистрация. Формално автомобилът е негов. Ти го караше с генерално пълномощно.
Той гледаше документите така, сякаш бяха опасни.
– Ти… всичко това ли си подготвила предварително? – гласът му прозвуча дрезгаво.
– Не – отвърна Милена. – Просто не съм наивна. Когато преди седем години купувахме жилището, ти настоя всичко да бъде на твое име – „така било по-сигурно“, „мъжът трябвало да е собственик“. Отстъпих. Но задържах при себе си всички разписки, банковите извлечения и копията от договорите. За всеки случай.
