– …наистина е вярвал, че може просто да заяви „взимам си всичко“ – и толкова? – довърши Николай след кратка пауза.
– Така изглежда.
– Пълен идиот – изрече той тихо, но твърдо. – Добре. С колата какво правим? Още днес мога да отида в КАТ и да отменя пълномощното. После, ако реши да се прави на ощетен и да доказва в съда кое било „общо придобито“, нека тича след мен.
– Така да бъде – съгласи се Милена. – Само не му казвай предварително. Нека сам разбере, когато опита да седне зад волана.
– Ясно. А ти… сигурна ли си, че се държиш?
Тя замълча за миг, проследявайки с поглед тънката струя пара над чашата.
– Не знам дали съм добре. Но поне мога да си поема въздух. Засега ми стига.
– Ако стане нещо – тръгвам веднага. По всяко време. И посред нощ.
– Знам. Благодаря ти.
След като разговорът приключи, тя затвори телефона и отново се върна към лаптопа. Следващата точка в списъка беше банката.
До края на работния ден успя да отметне повече задачи, отколкото беше планирала. Прехвърли наличните средства, подаде молба за разделяне на сметките и изпрати сканираните документи на семейния адвокат, при когото преди години беше търсила съвет за наследството на леля си. Отговорът пристигна почти мигновено: „Позицията ви е стабилна. Подготвям искова молба. Ако той ви изпревари, насрещният иск ще бъде категоричен. Дръжте се.“
Думата „категоричен“ я накара леко да се усмихне. Звучеше прекалено гръмко на фона на тихата, подредена работа, която вършеше без излишен шум.
Вечерта се зае с гардероба. Не от гняв, не в пристъп на обида, а спокойно и методично. Дрехите на Александър подреди в четири големи черни чувала. Любимото му кожено яке, маратонките, ризите, които някога му беше избирала за рожден ден – всичко сгънато внимателно, без да остане намачкано. Постави пакетите до входната врата.
После набра номера му.
Телефонът звъня дълго. Когато най-сетне вдигна, в гласа му се усещаше готовност за скандал.
– Какво сега, ще правиш сцена ли? – подхвърли вместо поздрав.
– Не – отвърна Милена спокойно. – Само те уведомявам. Нещата ти са събрани и са до вратата. Можеш да ги вземеш днес до десет вечерта или утре между осем и девет сутринта. След девет имам ангажимент.
– Сериозно? – прозвуча насмешка. – Вече ме гониш?
– Не. Просто освобождавам пространство. Предполагам, че ще ти трябва място за новия живот.
Настъпи кратко мълчание, после той изрече тихо, почти със заплаха:
– Ще съжаляваш.
– Възможно е – каза тя равнодушно. – Но не и тази вечер.
И прекъсна.
В девет без пет звънецът изписука. Милена отвори. Александър стоеше сам – без Елена. Лицето му беше изморено, очите зачервени – дали от безсъние, дали от нещо друго.
Погледът му се спря върху чувалите.
– Това ли е всичко?
– Да. Ако искаш, провери. Нищо не съм задържала.
Той клекна и надникна в единия пакет. Извади старата си тениска с избелял принт – същата, с която бяха отишли на морето за първи път след сватбата. За миг чертите му омекнаха.
После се изправи.
– Ключовете за колата?
– При Николай са – отвърна тя. – Пълномощното е отменено днес в четиринадесет и трийсет. Ако имаш въпроси, обади му се.
Челюстите му се стегнаха до скърцане.
– Значи всичко си обмислила?
– Не съвсем – каза тя честно. – Просто не оставих пролуки. Има разлика.
Той я гледа още няколко секунди, сякаш виждаше непозната.
– Никога не си била такава.
– Винаги съм била – отвърна тихо Милена. – Ти просто не си гледал към мен.
Александър рязко се обърна, грабна два от чувалите и тръгна към асансьора. На прага спря.
– Елена ще роди през май. Момче.
Милена кимна леко.
– Пожелавам ви здраве.
Той почака – вероятно очакваше сълзи, упрек, поне искра гняв. Не получи нищо. Обърна се и изчезна зад вратите на асансьора.
Входната врата се затвори с тихо щракване.
Тя остана за миг в коридора, после се върна в кухнята. Сложи вода за още един чай. Седна, отвори бележките на телефона си.
Най-долу в списъка, под всички задачи, добави нов ред: да започна отначало. Без удивителни. Без гръмки обещания. Просто констатация.
Изпи чая си, изгаси лампата и легна.
Навън дъждът продължаваше да ръми, но вече не ѝ се струваше толкова леден.
Изминаха три месеца. Зимата постепенно отстъпи място на ранната пролет – онази несигурна, в която по тротоарите още стоят сиви купчини сняг, а въздухът вече носи мирис на разтопена вода и първия дим от крайградските огнища.
