Думите на Светлана Яворова още кънтяха в ушите на Анна, докато тя стоеше неподвижно до вратата и стискаше кърпата в ръцете си. Чу ясно как свекърва ѝ, с онзи спокоен, твърд глас, заяви на сина си: ако вината е твоя – ти ще си тръгнеш. Още днес. А тя ще застане до Анна.
Три години Анна живееше под един покрив със Светлана Яворова. Три години деляха кухнята, масата, ежедневните дребни навици. Свекървата ѝ беше сдържана жена – говореше малко, не се месеше открито в брака им с Кирил Маришки, но и никога не демонстрираше особена близост. Държеше се равно, премерено, с хладна коректност – като остър инструмент, който върши работата си без излишни движения.
Анна беше свикнала с това разстояние. Не очакваше прегръдки, нито вечерни доверителни разговори. За нея беше достатъчно, че съжителстват спокойно. Опитваше се да не предизвиква напрежение и да запази равновесие.
А сега стоеше на прага и слушаше как същата тази жена – изправена, строга, с тежък поглед – казва на единствения си син, че ще го изведе от дома, ако е наранил съпругата си.
Без викане. Без сцени. Без обичайните оправдания от рода на „тя също не е безгрешна“ или „вие сте възрастни, оправяйте се сами“. Нямаше и онова типично: „преглътни, всички семейства минават през това, децата страдат, къде ще отидеш“. Само едно ясно условие – ако си ти, ти ще напуснеш. Днес.
Анна облегна рамо на касата и затвори очи.
Спомни си майка си, която живееше в друг град и се обаждаше всяка неделя. Преди време Анна беше намекнала – не директно, а предпазливо – че с Тодор Данаилов нещата не са били добре. Майка ѝ беше замълчала за миг и после беше казала: „Знаеш какви са мъжете, Анна. Трябва да умееш да не ги предизвикваш.“
След този разговор Анна повече не споделяше.
А сега чуваше нещо съвсем различно.
— Тодор, — обади се най-сетне Кирил.
Светлана го погледна неразбиращо.
— Какво за Тодор?
— Бившият ѝ. Тодор Данаилов. Бяха заедно три години преди мен. После тя си тръгна от него. Той… го понесе трудно. Не ми беше казала, че отново се е появил. Видях ги случайно. Посрещах я до метрото – връщаше се от приятелка – и ги заварих пред входа. Държеше я за ръката. Когато ме забеляза, я пусна и си тръгна. Тя каза, че било случайна среща. Не съм я разпитвал.
— Но ти видя синината.
— Да. Опитваше се да я скрие. Носеше дълги ръкави, държеше ръката си така, че да не се вижда. Забелязах я една вечер, когато посегна към чашата. Не казах нищо. Не знаех как да подхвана.
Светлана замълча за кратко.
— Сигурен ли си, че е той?
— Не напълно. Но друг няма.
Тя се приближи до прозореца. Дълго гледа навън – светлините на уличните лампи, преминаващите коли, нечия фигура с куче до съседния вход.
— Защо мълча? — попита тя, без да се обръща.
Кирил вдигна поглед. В очите му се четеше онова, което трудно се назовава с една дума – страхът да не стане по-зле. Страхът да зададеш въпрос и да получиш отговор, който ще преобърне всичко. Опасението, че ако докоснеш раната, ще се разпадне крехкото равновесие, което двамата с Анна градяха три години – доверието ѝ, което тя даваше пестеливо, общите им навици, вечерният чай, неделните закуски, самият им дом.
— Не знаех как да постъпя, — каза тихо той.
Светлана се обърна към него.
— Отиди при нея.
— Мамо…
— Отиди. Не обяснявай какво знаеш и откъде. Не започвай разпит. Просто бъди до нея. Прегърни я. Понякога това стига.
— А после?
— После ще мислим. Сега върви.
Анна вече беше при печката, когато Кирил излезе от стаята. Разбъркваше супата, макар че тя отдавна беше готова и само къкреше на слаб огън. Лъжицата се движеше бавно по дъното на тенджерата.
Чу стъпките му. Не се обърна.
Той застана зад нея. Дъхът му докосна косата ѝ. После внимателно я обви с ръце и допря чело до тила ѝ. Нито дума.
Лъжицата спря.
— Добре ли си? — прошепна той почти в косите ѝ.
Анна се поколеба. „Да“ щеше да е лъжа. „Не“ означаваше обяснения, за които не беше готова. Може би никога нямаше да бъде.
— Не знам, — отвърна честно.
Той не настоя. Не каза „Разкажи ми“ или „Можеш да ми вярваш“. Само тихо повтори:
— Добре. Добре.
И останаха така – тя пред печката, той зад нея – докато от коридора не се чу шум от шкаф. Светлана изваждаше бяла покривка с дребни сини цветчета. Слагаше я само по празници – Нова година, рождени дни, понякога на Осми март.
А вечерта беше обикновена, делнична.
Просто бяла покривка.
Анна се обърна. Кирил гледаше как майка му приглажда плата с длан – от средата към краищата, изглаждайки всяка гънка.
— Ще вечеряме както трябва, — каза Светлана спокойно. — Стига сте стояли.
По време на вечерята разговорът се въртеше около работата на Кирил. Разказваше за новия ръководител в отдела, който объркал два проекта и после се държал така, сякаш всичко е било замислено точно така. Описваше с детайли как е влязъл на съвещанието, как е разлиствал документите и говорил с уверен вид, докато останалите се чудели дали да го поправят или да се престорят, че не забелязват.
Светлана слушаше внимателно, кимаше, дори се засмя искрено в един момент.
Анна почти не се включваше. Взираше се в сините цветчета по покривката, в спокойните ръце на свекърва си, положени край чинията. Мислеше си, че след три години всъщност не познава тази жена. Беше я възприемала като строга и затворена. А се оказа, че има и друга страна – твърда, но справедлива.
Накрая не издържа.
— Светлана Яворова…
Свекървата ѝ я погледна без изненада.
— Кирил не е виновен, — каза Анна тихо. — Исках да го знаете.
Настъпи кратка пауза.
— Знам, — отвърна Светлана.
— Знаехте ли?
— Не. Но вече знам.
Анна понечи да каже още нещо, но се отказа. Погледна към Кирил – той изучаваше чинията си, ушите му бяха леко зачервени.
— Яжте, — каза Светлана спокойно. — Ще изстине.
След това тримата започнаха да разчистват. Анна измиваше съдовете, Светлана ги подсушаваше и подреждаше. Кирил посегна към кърпата, опита се да се включи, но и двете едновременно го погледнаха така, че той мълчаливо остави кърпата обратно и излезе от кухнята с онова изражение на мъж, който не разбира напълно какво става, но приема случващото се без възражения.
