Двете останаха рамо до рамо пред мивката. Светлана Яворова се извисяваше с половин глава над Анна Емилова. Анна ѝ подаваше измитите чинии, а тя ги подсушаваше спокойно и съсредоточено — с равномерни, кръгови движения, започвайки от средата и стигайки до ръба, без никакво бързане.
Навън нощта вече беше плътна. В отсрещния блок светеше един прозорец в топло жълто — знак, че и там някой прибира масата, разговаря или мълчи на своята си кухня.
— Често ли постъпва така? — попита Светлана с глас, в който нямаше нито укор, нито тревога. Сякаш обсъждаше прогнозата.
— Не. — Анна задържа чинията под течащата вода малко по-дълго, отколкото беше нужно, после я подаде. — Докато бяхме заедно, не се беше случвало. Нито веднъж. Но през последната година… се промени. Натискът беше друг — повече с думи. А когато си тръгнах, тогава вече… — тя преглътна. — Само веднъж. После година и половина не се бяхме виждали. И изведнъж — на метрото. Не го очаквах. Спрях, започнах да му обяснявам, че всичко е приключило, че няма смисъл… — гласът ѝ секна.
— И те хвана за ръката.
— Да. — Кратка пауза. — Стисна силно.
Светлана подреди подсушената чиния върху купчината.
— Подаде ли сигнал?
— Не.
— Защо?
Анна изми следващата чиния, наблюдавайки как водата се стича по ръба ѝ.
— Не знам. Може би ме беше срам. Как да обясня — аз сама спрях, когато ме извика… Сякаш аз съм виновна, че не си тръгнах веднага.
— Не носиш вина.
— Разбирам го.
— Не — отвърна Светлана твърдо, макар и без да повиши тон. — Щом го казваш по този начин, значи още не си го приела. Човек разбира, когато просто знае. Без оправдания и без „защото“. Просто знае — и толкова.
Анна ѝ подаде още една чиния.
— Откъде вие…
— Това няма значение — прекъсна я Светлана. — Важно е друго. Ако пак се появи — обади се, дойде, чака те пред метрото — първо ми казваш на мен. Не на Кирил. Разбрахме ли се?
Анна я погледна внимателно.
— Защо не на Кирил?
— Защото Кирил ще реагира прибързано. Той е избухлив, макар да не го показва. Ще тръгне да се разправя и не се знае докъде ще стигне. А сега не ни трябват глупости. Трябва ни разумен ход.
— А вие какво ще направите?
Светлана взе последната чаша, подсуши я и задържа в ръцете си за миг.
— Ще обмисля. И ще постъпя правилно. Имам достатъчно време и търпение за това.
Тодор Данаилов се обади след седмица.
Анна стоеше до кухненския прозорец и гледаше към двора. Десетинагодишни деца ритаха топка в снега; едно падна, изправи се и продължи да тича, сякаш нищо не е станало. Телефонът лежеше на перваза до ръката ѝ. Когато започна да вибрира, тя първо реши, че е майка ѝ или приятелка.
После видя номера.
Не го беше изтрила — нарочно. Искаше да разпознава обажданията му, за да не отговори случайно. Сега цифрите светеха на екрана, а звъненето продължаваше спокойно и настойчиво, като че ли времето му принадлежеше изцяло.
Тя не вдигна. Изчака звукът да угасне.
След това написа на Светлана: „Звъни.“
Отговорът дойде почти веднага: „Не отговаряй. Идвам.“
Кратко. Без излишни думи. Но това „идвам“ тежеше.
Светлана живееше в съседната стая. Влезе в кухнята без шум, по халат, с телефона в ръка. Погледна екрана — пропуснатото повикване вече стоеше отбелязано.
— Покажи ми номера — каза тя.
Анна подаде телефона.
Светлана извади очилата, които носеше на верижка около врата си — слагаше ги само за ситен текст. Вгледа се продължително, после започна да пише бавно, с един пръст, проверявайки всяка буква.
— Какво правите? — прошепна Анна.
— Пиша му.
— Какво точно?
— Че номерът му вече е при мен. И че при следващо обаждане или поява ще подам сигнал в полицията. И че разполагам с доказателства.
— Доказателства?
— Снимки — отвърна Светлана, без да откъсва очи от екрана. — На синините ти. Заснех ги още същата вечер, докато ти подреждаше масата. Има дата и час. Достатъчно е.
Анна онемя.
— Вие… сте снимали ръцете ми?
— За всеки случай. — Светлана изпрати съобщението, прибра телефона в джоба си и свали очилата. — Вече съм на години, Ани, но не съм наивна. Животът беше строг учител. Научи ме на нужното. Понякога болезнено, но трайно.
— Ще отговори ли?
— Може. Може и да замълчи. Това няма значение. Важното е, че знае — някой вижда и има с какво да го притисне. А такива хора не обичат светлината.
— Откъде сте сигурна?
Светлана помълча кратко.
— Сигурна съм.
Не добави нищо повече. Анна също не настоя.
Тодор повече не потърси връзка. Поне през следващите два месеца. А после Анна постепенно спря да подскача при всяко непознато обаждане, престана да държи телефона с обърнат надолу екран. Той сякаш се разтвори във въздуха — както понякога изчезват хора, когато осъзнаят, че следващата крачка ще им струва повече от предишната.
Дните потекоха обичайно. Кирил сменяше уплътненията на кухненския кран с вид на човек, който знае какво прави, макар че два пъти разглобява и сглобява наново, докато спре течът. Гледаше футбол и ѝ обясняваше правилата, без тя да е питала. Светлана ходеше до магазина и изкачваше трите етажа пеша с тежките торби, въпреки че асансьорът беше оправен още през февруари — казваше, че кракът ѝ има нужда от движение. Коленете я наболяваха сутрин, но тя приемаше това като част от ежедневието, както се приема стар съсед — без излишни драми.
Една неделя, на закуска, Светлана обяви, че ще правят пелмени. Съобщи го спокойно, без да пита дали са съгласни. Анна замеси тестото, Кирил се зае с месомелачката и двадесет минути се бореше с нея, защото заяждаше, но отказваше да признае, че не знае къде е проблемът. Накрая Светлана без дума го измести, разглоби приставката и извади заседнало твърдо парченце. Кирил я наблюдаваше с нескрито уважение.
Тримата застанаха около масата и започнаха да оформят пелмените. Кирил се справяше неумело — краищата му се разтваряха, а формите приличаха ту на уши, ту на нещо неопределимо. Той ги защитаваше разпалено: „Авторски са. Поне се вижда кои са моите.“ Светлана хвана ръцете му и показа как да притиска тестото — с палец и показалец, здраво, докато се чуе характерното прищракване. Следващият му опит беше малко по-сполучлив.
Анна разточваше тънки кори и ги наблюдаваше — изправената фигура на Светлана, внимателните ѝ движения, съсредоточеното лице на Кирил, който неусетно подаваше върха на езика си, когато се стараеше, както правеше още от дете — навик, който майка му сякаш не забелязваше или се преструваше, че не вижда.
