Те не бяха дошли да се извиняват. Бяха дошли да окупират. Като хлебарки, които намират пролука и се вмъкват вътре.
Невена забеляза мазната усмивка на Николай – онзи „приятел“, който вече оглеждаше антрето с поглед на брокер, оценяващ бъдеща плячка.
— Махайте се — произнесе тя студено.
— Моля? — Мартин замръзна на място. — Невена, какво ти става? Стига драми. Аз съм ти съпруг… засега. Ще си оттеглим молбата за развод…
— Казах: вън! — гласът ѝ отекна по стълбището.
Този път тя не отстъпи. Нито сантиметър. Без обяснения, без увещания. Сграбчи Мартин за ревера на модерното му сако. Платът изскърца под пръстите ѝ.
— Полудя ли?! — изписка той, опитвайки се да се освободи. — Какво правиш, бе?!
Но Невена, свикнала да мъкне тежки чували с пръст и камъни в работата си, имаше сила, която никой не подозираше. Дръпна го рязко към себе си, после го избута с такава ярост, че той изхвръкна обратно на площадката.
— Това е за „разточителната“! — изсъска тя.
Мартин изгуби равновесие и се стовари назад, блъскайки се в Николай. Букетът божури се разпиля по пода. Невена стъпи върху цветята и ги смачка без колебание.
— Ти ненормална ли си?! — кресна Светлана Огнянова и замахна с чантата си. — Как смееш да посягаш на сина ми!
Яростта ѝ заслепяваше всичко. Невена пресече удара, хвана свекърва си за китката и я отблъсна. Жената, неподготвена за отпор, залитна, изкриви глезен в тънкия ток и с писък се свлече на пода. Едната обувка отхвръкна и се затъркаля надолу по стъпалата.
Мартин се надигна, лицето му почервеняло от унижение и злоба.
— Ти…! — изрева той, свивайки юмруци. — Ще те…
Тръгна към нея с вдигната ръка, уверен, че ще се уплаши. Че ще отстъпи, както преди.
Но Невена направи крачка напред.
Сега тя не пазеше просто апартамент. Защитаваше името на баща си, обичта на майка си и собственото си достойнство.
Юмрукът ѝ беше свит нескопосано, палецът вътре, но вложи в удара цялата болка и гняв. Костите изщракаха глухо, когато попадна в скулата му, под окото.
Мартин изохка и се хвана за лицето. Не беше свикнал жена да му отвръща. Болката и шокът го парализираха.
— Това е за предателството! — изръмжа тя.
Хвана го за яката на ризата и дръпна толкова силно, че копчетата се разлетяха, разкривайки хилавия му гръден кош.
— Изчезвай. И да не съм те виждала повече тук!
Мартин отстъпи, хленчейки, прикрил подутото око. Николай, зърнал тази ярост, не посмя да се намеси.
— Мартине, да се махаме! Луда е! — извика той и пръв хукна надолу, прескачайки стъпалата.
— Обувката! Обувката ми! — пищеше Светлана Огнянова, опитвайки се да стане и куцукайки на един крак.
Невена завъртя Мартин към стълбите и с все сила го ритна ниско в гърба. Ударът беше точен и мощен. Той се затъркаля надолу, „италианският“ му костюм събираше прах по всяко стъпало.
— Да не съм ви видяла повече! — извика тя от прага, разрошена, задъхана, с очи, които горяха. — Още веднъж да се появите — ще ви изнеса на части!
Светлана Огнянова, стиснала обувката в ръка, затича боса след сина си, ругаейки и заплашвайки с полиция и психиатър. Мартин, куцайки и стискайки окото си, едва смогваше. Панталонът му беше се сцепил отзад и червеното бельо проблясваше нелепо, но срамът вече нямаше значение. Подкрепата му се беше изпарила.
Вратите на съседите се открехнаха. Някой се засмя тихо. Златко от съседния апартамент вдигна палец одобрително.
Невена остана на прага, докато тропотът не утихна напълно. Ръката ѝ туптеше от удара, сърцето блъскаше в гърдите. И все пак усещаше странна лекота. Не просто ги беше изгонила — беше захвърлила ролята на жертва.
Наведе се, вдигна смачкания букет и го запрати надолу по стълбите.
— Приберете си метлата! — извика в празното пространство.
После затвори вратата. Погледна кокалчетата си — ожулени, зачервени.
— Е, — прошепна в тишината на своя апартамент, — време е да се върна към мъха.
Някъде отвън изви автомобилна аларма — вероятно Мартин в бягството си бе одраскал нечия кола. Той беше изгубил съпругата си, дома си, достойнството си.
А Невена най-сетне бе намерила себе си.
