— Разглезена си — измърмори той с лед в гласа. — Никога не си умеела да смяташ. Твоите мъхове и корени не носят и лев, а харчиш сякаш си наследница на империя. Кредитът е на мое име, Невена. На мое! А ти се оказа просто красиво украшение, за което сега аз ще плащам лихвите.
Вътре в нея нещо се пропука. Последната ѝ надежда, че това е временен пристъп на нерви, се разпадна. Гледаше мъжа, когото беше обичала две години, и не го познаваше. Пред нея стоеше дребнав човек, притиснат от собствената си майка, алчен и уплашен.
— Украшение, така ли? — повтори тихо тя. — Когато ми предложи брак, и тогава ли държеше калкулатор в джоба?
— Внимавай как говориш! — сряза я Светлана Огнянова. — Я виж ти, осмелява се да повишава тон! Вместо да спориш, трябва да паднеш на колене пред съпруга си и да мислиш как ще връщаш дълга. Продай си палтото, ако трябва. Или бижутата, които са ти натикали вашите.
— Какви бижута, Светле? — намеси се Борис с подигравателна усмивка. — Пластмасови дрънкулки. Казах ви аз — цирк, не сватба. Мартине, направо си се набутал. Ожени се за момиче без зестра, но с претенции.
Невена впери поглед в съпруга си, очаквайки най-сетне да сложи край на униженията. Вместо това той кимна.
— Борис е прав. Мислех, че ще сме екип, Невена. А ти… ти си тежест.
Разочарованието се сгъсти и прерасна в ярост. Гореща, но странно ясна. В този миг тя видя бъдещето си — безкрайни сметки, контрол от свекървата, обвинения за всяка стотинка, съпруг, който хленчи и обвинява.
— Не съм тежест — каза спокойно тя. — Аз съм ти жена. Бях.
— Как така „бях“? — наостри се Светлана Огнянова. — Не хвърляй думи напразно. От днес имаш задължения. На вилата ни градината пустее, а в апартамента на Мартин ремонтът чака. Свикнала си наготово, а? Време е да се запретнеш. Безплатният обяд свърши.
Мартин се приближи до прозореца и се обърна с гръб към нея.
— Ако трябва да съм честен, съжалявам, че подписахме — изрече той към стъклото. — Прибързахме. Трябваше първо да поживеем заедно. А сега — хомот. Кредит, драми… И знаеш ли, Невена, дори ми е неприятно да те гледам. Стоиш с рокля за четиридесет хиляди, а полза — никаква.
Думите му увиснаха тежко в стаята. Съжалявам. Неприятно ми е.
Невена изправи рамене. Булката в нея изчезна. Без да каже нищо, отиде до гардероба и извади пътната си чанта.
— Къде тръгна? — кресна Светлана Огнянова. — Разговорът не е приключил! Кой ще плаща?
Невена не отвърна. Свали воала си и го захвърли върху леглото, право върху разпилените банкноти.
— Задави се с него — обърна се към Мартин. — Може да изкараш някой лев, ако го продадеш.
В банята бързо смени роклята с дънки и тениска, докато отвън „семейният съвет“ продължаваше да шуми. Когато излезе, видя как майка и син за трети път броят парите, а Борис довършва шампанското направо от бутилката.
— Тръгвам си — каза тя.
— Заминавай! — озъби се Мартин. — Ще видим докъде ще стигнеш. До два дни ще се върнеш.
— Остави я да ходи — добави свекървата. — Само нерви хаби. Утре подаваме молба за развод, преди да сте направили беля с деца. Господ ни е пожалил!
Невена излезе и затръшна вратата. Тишината в хотелския коридор ѝ прозвуча като спасение след мръсните думи, останали зад гърба ѝ.
Таксито я откара през нощна София към родния дом.
Родителите ѝ не спяха. Атанас Асенов седеше в кухнята, а Даниела Костова тъкмо включваше чайника. Когато видяха дъщеря си с чанта, без съпруг и с разклатени от сълзи рамене, не зададоха излишни въпроси.
— Нарани ли те? — попита баща ѝ кратко. Гласът му беше спокоен, но в него се усещаше стомана.
Невена разказа всичко — за кредита, за осемдесетте хиляди, за униженията, за „тежест“ и „съжалявам“.
Майка ѝ притисна длан към устата си. Баща ѝ само сви челюсти.
— Подлеци — произнесе тихо той. — Дребнави и алчни.
— Татко… те казаха, че вие… че сме бедняци — гласът ѝ отново се пречупи.
