В чувала озоваха обувките от антрето, няколко якета, чифт дънки и цяла купчина тениски. Най-отгоре тя постави внимателно служебния му лаптоп, зарядното устройство и паспорта му — да няма повод после да се връща за „забравени“ вещи.
После изнесе тежкия товар навън и го остави на площадката пред апартамента, направо върху студения бетон. Върна се вътре и застана до вратата, неподвижна, със скръстени ръце.
След десетина минути шумът на водата утихна. Георги Валентинов излезе от банята по стар анцуг и изтъркана тениска, като разтриваше косата си с кърпа.
— Гергана, къде ми е сивият суитшърт? — раздразнено попита той, ровейки из вече опразнения гардероб.
— Пред вратата. На стълбището — отвърна тя спокойно. — Там са и лаптопът ти, якетата, документите.
Той бавно се обърна към нея, сякаш не беше чул добре.
— Какво означава това?
— Означава, че този апартамент е наследство от баба ми. Тук нищо не ти принадлежи. Събери си багажа и се прибери при майка си. Двете спокойно можете да избирате испански плочки без мен.
По устните му се изписа крива усмивка — смесица от недоверие и подигравка.
— Ти сериозно ли? Полудя ли заради един кредит?
Той я заобиколи, отключи и рязко отвори входната врата. Надникна навън и видя огромния чувал, а върху него — скъпия си компютър.
— Ти нормална ли си?! Там има техника! — извика възмутено и прекрачи прага, навеждайки се към лаптопа.
Гергана чакаше точно този миг. С внезапно движение блъсна тежката метална врата към касата.
Звънливият трясък отекна по целия вход. Тя завъртя ключа два пъти и пусна стоманената верижка.
— Ей! — дръпна той дръжката отвън. Първо плахо, после яростно. — Гергана, отвори! Какви са тези детинщини?!
Тя мълчаливо се отправи към кухнята и седна на масата.
— Гергана! — юмруците му заблъскаха по ламарината. — Отвори веднага!
Някъде по-горе изскърца врата. Чуха се бавни стъпки — съседът Тодор Валентинов надникна по стълбите.
— Георги, какво става тук? Защо вдигаш шум? — прогърмя гласът му.
— Прибирайте се, господин Валентинов! — изсъска Георги. — Жена ми е изперка! Гергана, отключвай!
Тя си наля чаша вода и отпи спокойно. Около петнайсет минути по-късно тропането стихна. Дочу се суматоха — явно се преобличаше направо на площадката. Малко след това долу изскърцаха спирачки. Светлана Любомирова бе пристигнала.
Домофонът иззвъня настойчиво. Гергана вдигна слушалката.
— Ще си платиш за това! — кресна свекървата. — Ще извикам полиция! Ще те влачим по съдилища!
— Подайте жалба, госпожо Любомирова — отвърна тя хладно. — Само че аз ще покажа на участъковия съобщенията ви до Албена Христова. Онези, в които подробно описвате как след ремонта ще ме изхвърлите от жилището. Разпечатките са нотариално заверени.
От другата страна настъпи тежка тишина. Чуваше се единствено накъсаното дишане.
— Апартаментът е мой — добави Гергана. — Разговорът приключи. Утре подавам молба за развод и анулирам заявлението в банката.
Тя затвори.
От този ден започна истинската война на нерви. Светлана Любомирова не беше от жените, които приемат поражението без бой.
